Стивен Кинг - Другият

Погледна през мерника тъкмо когато Андерсън изчезна зад едната канара. Двамата с жената се бяха изплъзнали. Де да беше само това… От горящото комби се издигаше черен дим, а след настъпването на деня вятърът беше утихнал и вече нищо не можеше да разсее пушека. Ами ако някой го види и се обади на жалките доброволци пожарникари в това смотано градче на края на географията?

„Слез от скалата!“

Този път не се налагаше да гадае чий е гласът.

„Настигни ги, преди да са се озовали на пътя на Ахига!“

Хоскинс нямаше представа какво е Ахига, но знаеше за какво говори посетителят в главата му: за пътя, започващ от табелата с индианския вожд. Потрепери, когато следващият куршум на мръсника долу отрони парчета от близката скала, понечи да слезе по пътеката, по която беше дошъл, и падна. За миг болката заличи мислите му. Той се хвана за някакъв храст, растящ между два големи камъка, и се изправи. Погледна надолу и не можа да повярва на очите си — какво се бе случило с него? Кракът му, ухапан от змията, беше два пъти по-дебел от другия и крачолът сякаш щеше да се пръсне. Най-страшна обаче бе подутината между краката му — все едно беше напъхал там възглавничка.

„Слизай, Джак! Очисти онези двамата и аз ще те освободя от рака.“

Да, добре, само че тъкмо сега го тревожеше нещо друго. Подуваше се като сюнгер, напоен с вода.

„Ще премахна и змийската отрова. Ще те излекувам.“

Не знаеше дали да вярва на Татуирания, но разбираше, че няма избор. И още нещо — не можеше да позволи проклетият Ралф Андерсън, скапаният господин Нямам мнение, да се измъкне по живо, по здраво. Той и само той беше причината за всички беди на Джак Хоскинс, затова трябваше да умре.

Закуцука надолу по пътеката; държеше пушката за цевта и се подпираше на приклада. Въпреки това падна втори път — подхлъзна се по каменистия сипей, опита се да прехвърли тежестта на подутият си крак и се строполи на земята. Крачолът на панталона му се цепна, плътта отдолу беше моравочерна. Той се вкопчи в някакви по-големи камъни и с усилие се изправи; по подпухналото му лице се стичаха вадички пот. Сигурен беше, че ще пукне на тази забравена от Бога, обрасла с плевели и храсталаци скала, обаче нямаше да умре сам; проклет да е, но и друг щеше да умре с него.

Ралф и Холи се приведоха и се затичаха по страничния път. На върха на първия хълм спряха да си поемат дъх. Долу вляво се виждаха подредените в окръжност порутени бунгала. Вдясно имаше дълга сграда, вероятно служила за склад по времето, когато пещерата Мерисвил Хол е била туристическа атракция. До нея беше паркиран пикап. Ралф го погледна, извърна очи, после отново ги впери в него:

— Господи!

— Какво? Какво?!

— Нищо чудно, че онзи ме познава. Това е пикапът на Джак Хоскинс.

— Хоскинс? Детектива от Флинт Сити ли?

— Същият.

— Защо му е да… — Тя завъртя глава толкова силно, че косата ѝ се разлетя. — Няма значение. Престана да стреля, което означава, че може би идва насам. Да вървим.

— Може Юн да го е ранил — предположи Ралф и като видя изражението ѝ, побърза да добави: — Добре, добре, да тръгваме.

С бързи крачки отминаха някогашния склад, отвъд който започваше друга пътека, заобикаляща хълма.

— Ще вървя пред теб — заяви Ралф, — защото съм въоръжен.

Тя не възрази.

Закатериха се по стръмната, криволичеща пътека. Песъчливата почва се ронеше под краката им, опасността да се подхлъзнат беше голяма. След две-три минути някъде отгоре се чу трополене на падащи камъни. Хоскинс наистина идваше да ги пресрещне.

Заобиколиха неголяма скална група, Ралф държеше в готовност глока си, Холи вървеше след него. Следваше прав участък от пътеката, дълъг петнайсетина метра. Звуците, съпровождащи слизането на Хоскинс, се усилиха, но сред този скален лабиринт бе трудно да се прецени на какво разстояние се намира той.

— Къде е проклетото разклонение към задния вход? — изпъшка Ралф. — Онзи се приближава. Заприличва ми на играта на нерви, когато две коли фучат една срещу друга в един филм с Джеймс Дийн.

— Да, „Бунтовник без кауза“… Не знам къде е, но не може да е далеч.

— Ако налетим на Хоскинс, преди да напуснем „главната улица“, ще има престрелка. И куршуми, които рикошират. Щом го видиш, искам веднага да легнеш на земята и…

Тя го потупа по гърба:

— Стигнем ли преди него до другата пътека, няма да има престрелка, затова си спести указанията. Давай!

Ралф се затича по правия участък, повтаряйки си, че е получил неочакван прилив на сили. Не беше вярно, обаче оптимизмът помагаше. Холи тичаше след него и го потупваше по рамото — или да му даде знак да побърза, или да го увери, че го следва.