Стивен Кинг - Другият

„Очисти ги, Джак!“

— Да, добре, разбрах.

Говореше ли, или само си го мислеше? Не знаеше. Бученето в ушите му се беше усилило и напомняше бръмченето на стоманена жица, вибрираща, когато многократно я опъват.

Грабна пушката, преобърна се по корем, отново облегна приклада върху плоския камък и се прицели. Тримата навлеци, които още бяха живи, тичаха към магазинчето за сувенири. Той опита да се прицели в Андерсън, обаче ръцете му (едната няколко пъти ухапана от змията) трепереха и той улучи смуглия мъж. От втория опит, но все пак го улучи. Ръката на онзи се отметна назад като на питчър, подготвящ се да хвърли най-бързата си топка, и той падна по хълбок. Другите двама се наведоха да му помогнат. Джак знаеше, че това е най-добрата му възможност да приключи с тях, може би последната. Не ги ли застреляше сега, щяха да се скрият зад сградата.

Кракът му, който змията беше ухапала най-напред, пулсираше, болката се усилваше и прасецът се подуваше, само че най-страшното беше друго — паренето се разпространяваше из цялото му тяло, като че го мъчеха горещи вълни. Или слънчево изгаряне от ада. Отново стреля и реши, че този път е улучил жената, само че се лъжеше. Тя хвана ръката на смуглия, която не беше засегната от куршума, Андерсън го прегърна през кръста и го изправи на крака. Джак отново натисна спусъка… но чу само изщракване. Порови в джобовете си, извади патрони, зареди два, другите изпусна. Ръцете му се вцепеняваха. Ухапаният му крак се вцепеняваше. Езикът му сякаш се подуваше и изпълваше устата му. Той пак изкрещя, но от гняв. Отново се прицели, само че тримата вече ги нямаше. За миг зърна сенките им, после и те изчезнаха.

С помощта на Ралф и Холи, които го подкрепяха от двете страни, задъхващият се Юн се добра до магазинчето за сувенири, тръсна се на земята и облегна гръб на дъсчената стена. Лицето му беше пепеляво, челото му — осеяно със ситни капчици пот. Левият ръкав на ризата му беше плувнал в кръв чак до китката.

— Мамка му, само това ми липсваше! — изпъшка.

Снайперистът отново стреля. Куршумът рикошира в асфалта.

— Дай да ти видя ръката, приятел. — Ралф разкопча маншета на ризата и макар да нави ръкава внимателно, Юн изстена и стисна зъби. Холи не ги гледаше, а се взираше в мобилния си телефон.

В първия момент Ралф си помисли, че раната не е сериозна, както се страхуваше — куршумът може би само беше одраскал ръката. Ако бяха герои в екшън, Юн щеше да е готов за нови подвизи, само че това беше истинският живот, в който нещата не се случват като във филмите. Сабло беше улучен в лакътя и плътта наоколо вече се подуваше и се обагряше в лилаво, все едно го бяха ударили с бухалка.

— Кажи ми, че е само изместен — промърмори той.

— Де да можех, обаче мисля, че е счупен. И все пак извади късмет, приятел — куршумът можеше да ти откъсне ръката. Не знам какво му е оръжието на онзи, но е мощно и с оптичен мерник.

— Рамото ми със сигурност е изместено. Станало е, когато ръката ми се отметна назад. Мамка му! Какво ще правим, амиго? В капан сме.

Ралф се обърна към Холи:

— Какво става?

— Нищо. У Болтънови имах пълно покритие, а тук — никакво. Чухте ли какво извика онзи одеве? „Остави ме на мира!“ Чухте ли…

Снайперистът стреля отново. Тялото на Алек Пели подскочи, после остана проснато на земята.

— Ще те очистя, Ралфи! — долетя глас от върха на скалата. — Всички ви ще очистя!

Юн сепнато изгледа Ралф.

— Издънихме се — промълви Холи. — Все пак Другия си е имал Ренфийлд. И те познава, Ралф… който и да е той. Позна ли гласа му?

Андерсън поклати глава. Онзи крещеше истерично, почти виеше, и ехото повтаряше думите му.

Юн огледа ранената си ръка. Кървенето почти беше спряло, но отокът се разрастваше. Скоро нямаше да си личи къде е лакътят му.

— Боли повече и от развален мъдрец! Кажи ми, че имаш идея как да се измъкнем, Ралф.

Андерсън изтича до другия край на сградата, сви дланите си като рупор и се провикна:

— Полицията идва, мръснико! Щатската полиция! Тия момчета не си поплюват. Няма да ти предложат да се предадеш, а ще те гръмнат като бясно куче. Бягай, ако искаш да отървеш кожата!

Тишина, после писък. Може би онзи пищеше от болка, може би се смееше… или и двете. После стреля още два пъти. Единият куршум попадна над главата на Ралф, разхлаби една дъска и от нея се посипаха куп тресчици.

Той отскочи назад и погледна двамата оцелели от засадата:

— Май отговорът беше „не“.

— Мисля, че стрелецът е изпаднал в истерия — отбеляза Холи.