Стивен Кинг - Другият

— Да, обезумял е — съгласи се Сабло и пак облегна глава на стената. — Господи, колко е нагорещен асфалтът! До обяд още повече ще се нажежи. Ако още сме тук, ще се изпечем като на грил.

— Можете ли да стреляте с дясната ръка, лейтенант? — попита го Холи.

— Да. И след като сме в капана на луд с мощно оръжие, защо не зарежеш официалностите и не ме наричаш Юн, както ми вика el jefe , началник Андерсън.

— Трябва с Ралф да си размените местата. Когато започнеш да стреляш, ние с Ралф ще се втурнем към пътя към туристическите бунгала и входа на Ахига. Ще бъдем на открито около 45 метра, които можем да пробягаме за петнайсет секунди. Дори за дванайсет.

— Дванайсет секунди са достатъчни онзи да застреля или Ралф, или теб, Холи.

— Мисля, че ще успеем. — Хладнокръвието ѝ беше изумително — като студен полъх от вентилатор над купа с ледени кубчета. Още по-изумително бе, че само преди две вечери по време на съвещанието в кантората на Хауи тя изглеждаше толкова изнервена и напрегната, че сякаш щеше да подскочи до тавана дори ако някой се изкашля.

„И преди е била в подобни ситуации — помисли си Ралф. — Може би истинската Холи Гибни излиза наяве тъкмо когато е напечено.“

Още един изстрел, последван от дрънчене на метал. После още един.

— Стреля по резервоара на комбито — промърмори Юн. — От агенцията за коли под наем няма да се зарадват.

— Да тръгваме, Ралф. — Холи го погледна в очите — още нещо, което я затрудняваше преди. Но не и сега. — Мисли за всички момчета като Франк Питърсън, които той ще убие, ако го оставим да се изплъзне. Ще му позволят да ги отведе, където пожелае, защото си мислят, че го познават. Или пък защото се държи приятелски с тях, както е постъпил с момичетата на семейство Хауард. Не говоря за онзи горе, а за Другия, който използва стрелеца като маша.

Отекнаха три последователни изстрела. Три дупки зейнаха над задния калник. „Да, онзи се цели в резервоара“ — помисли си Ралф и попита:

— Какво ще правим, ако господин Ренфийлд слезе да ни пресрещне?

— Може би няма да се случи. Може да предпочете да остане на удобната си позиция. Трябва само да се доберем до пътеката към входа на Ахига. Ако пък онзи слезе от скалата, преди да достигнем пътеката, ще го застреляш.

— С удоволствие, стига той да не ме гръмне преди това.

— Според мен този не е наред — отбеляза Холи. — Като си спомня истеричните му крясъци…

Юн кимна:

— „Остави ме на мира!“ Да, и аз ги чух.

Следващият куршум проби резервоара на комбито и бензинът потече по асфалта. Не последва експлозия, но ако онзи на скалата отново улучеше резервоара, колата щеше да експлодира.

— Да го направим, Холи — каза Ралф. Другата възможност беше да останат тук и да чакат съучастникът на чудовището да заизстрелва високоскоростните куршуми право в магазина, опитвайки се да убие някого. — Юн? Прикривай ни, доколкото е възможно.

Сабло се приближи до мястото, на което стоеше Ралф, скърцайки със зъби от болка. Глокът беше в дясната му ръка и той го притискаше до гърдите си. Холи и Ралф се преместиха на другия край на сградата. Оттук се виждаше пътят към туристическите бунгала, минаващ между две канари. На едната беше нарисуван американският флаг, на другата — знамето на Тексас, Щата на самотната звезда.

„Ще сме в безопасност, щом се озовем зад канарата с американското знаме!“ — каза си Ралф.

Да, сигурно, само че тези 45 метра му се струваха като четиристотин. Помисли си за Джийни — може би си е у дома и си прави йога-упражненията или си има някаква работа в центъра на града. Помисли си за Дерек — може би разговаря с новите си приятели за телевизионни предавания, видеоигри или за момичета. Дори му остана време да се запита за какво си мисли Холи.

Очевидно за него, защото го попита:

— Готов ли си?

Преди да ѝ отговори, снайперистът отново стреля в резервоара и комбито се превърна в оранжево огнено кълбо. Юн се подаде иззад сградата и започна да стреля към върха на скалата.

Холи се затича. Ралф я последва.

Джак видя как колата се взриви и закрещя победоносно, макар да беше глупаво — та нали вътре нямаше никого. После някакво движение привлече вниманието му — двама натрапници тичаха към страничния път. Жената беше отпред, Андерсън я следваше. Джак Хоскинс обърна пушката към тях и се прицели. Преди да натисне спусъка, изжужа куршум, отломки от скалата се посипаха по рамото му. Стреляше натрапникът, останал при магазина, и макар че обсегът на пистолета или револвера му бе малък, последният изстрел не беше за пренебрегване. Джак се приведе и когато брадичката му се допря до шията му, усети, че лимфните му жлези са подути и пулсират, сякаш са пълни с гной. Главата му се пръскаше от болка, кожата му изгаряше, очите му като че ли бяха изскочили от орбитите.