Стивен Кинг - Другият

Той рязко спря и когато Холи се блъсна в него, подскочи — толкова беше изнервен.

— Какво има? — прошепна тя.

Той не продума, само насочи фенерчето към тесен проход в стената вляво. Отстрани някой беше написал с черен спрей ПРОВЕРЕНО и НИЩО.

Продължиха напред бавно, много бавно. Ралф не знаеше как се чувства Холи, ала него все повече го обземаше страх, все повече започваше да вярва, че никога вече няма да види жена си и сина си. Нито пък дневната светлина. Странно как изведнъж започваш да чувстваш колко ти липсва. Струваше му се, че ако се измъкнат от пещерата, ще пие като вода дневната светлина.

— Тук е ужасно, нали? — прошепна Холи.

— Да. Искам да се върнеш.

Вместо да отговори, тя го побутна по гърба.

Отминаха още няколко прохода встрани от спускащия се коридор; всеки беше обозначен с онези две думи. Кога ли са били написани? Ако по това време Клод Болтън е бил тийнейджър, значи са изминали петнайсет, дори двайсет години. Идвал ли е оттогава някой (освен Другия, разбира се)? Стъпвал ли е тук човешки крак след трагедията? Едва ли, и то с основание. Холи имаше право, в този подземен лабиринт беше ужасно. С всяка стъпка все по-силно го връхлиташе усещането, че го погребват жив. Насили се да си спомни полянката във Фигис Парк. Да си спомни Франк Питърсън и клона с обелената кора, покрит с кървави отпечатъци от пръсти. И Тери Мейтланд, който малко преди да умре, му казва: „Невинен съм, затова на твоята съвест няма да олекне.“

Продължи да върви напред.

Неочаквано коридорът се стесни още повече заради купчините от скални отломъци от двете му страни. Ралф насочи нагоре фенерчето и видя в тавана голяма вдлъбнатина, напомняща дупка във венеца след изваждането на зъб.

— Точно тук се е срутил сводът, Холи. Навярно втората група спасители са извозили навън най-големите скални късове. А тези… — Той освети отломките и под лъча на фенерчето отново проблеснаха призрачни разноцветни ивици.

Холи довърши фразата вместо него:

— Не са си направили труда да ги изнесат. Само са ги избутали от двете страни на коридора.

— Да.

Отново тръгнаха напред, сега придвижването беше по-трудно, особено за Ралф, който беше по-широкоплещест и му се налагаше да върви извърнат настрани. Подаде на Холи фенерчето и повдигна дясната си ръка:

— Осветявай пътя изпод ръката ми. Само напред, не встрани! Не искам изненади.

— Д-д-добре.

— Хм, сякаш зъзнеш от студ.

— Наистина зъзна. И не говори толкова високо, онзи може да ни чуе.

— Какво от това? Знае, че идваме. Наистина вярваш, че може да го убие куршум, нали? Нима…

— Спри, спри веднага! Ще го настъпиш!

Ралф се подчини, сърцето му заби до пръсване. Холи насочи фенерчето към нещо на сантиметри от краката му. Преди купищата отломки да изчезнат и коридорът отново да се разшири, Ралф видя върху последната купчина труп на куче или на койот. По-вероятно беше на койот, но не можеше да е сигурен, защото главата на животното я нямаше. Коремът му беше разпран, вътрешностите също липсваха.

— Ето откъде е вонята на мърша — промълви Холи.

Той внимателно прескочи гнусната находка, но три метра по-нататък отново се спря. „Да, животното наистина е било койот, ето я и главата му“ — помисли си. Стори му се, че очите са ококорени от изненада, и отначало не разбра какво предизвиква това впечатление.

Холи първа осъзна причината:

— Очите ги няма. Вътрешностите не са му били достатъчни. Изгребал е и очите на горкото животно. Божичко…

— Излиза, че Другия не се храни само с човешка плът и кръв… Или със скръб — промълви Ралф.

— Ще ти обясня набързо. Благодарение на нас — най-вече благодарение на двама ви с лейтенант Сабло — той беше прекалено активен в периода, когато би трябвало да е в хибернация. И не можа да се добере до любимата си храна. Сигурно е много гладен.

— И силите му са изчерпани, както предположи ти.

— Да се надяваме — прошепна Холи. — Много ме е страх. Мразя затворените пространства и…

— И те съветвам да се върнеш.

Тя отново го побутна напред:

— Продължавай да вървиш и си гледай в краката.

Дирята от призрачно светещи капки продължаваше. Ралф мислено ги наричаше „потта на чудовището“. Дали и то като тях се потеше от страх? Дано! Надяваше се също да е изпитало сковаващ страх и още да се бои.

От двете страни на коридора се отваряха нови проходи, които не бяха маркирани с черен спрей; бяха прекалено тесни, та в някой да се вмъкне дете. Както и да се измъкне отвътре. Холи отново вървеше редом с Ралф, макар че пак нямаше много място. Някъде далеч капеше вода, веднъж лек ветрец отляво лъхна лицето на Ралф, сякаш го помилваха призрачни пръсти. Идваше от поредния тесен проход и беше съпроводен от глухо стенание, напомнящо звука, когато някой духа в гърлото на празна бирена бутилка. Да, безспорно страховито място! Трудно му беше да повярва, че туристите са плащали, за да разгледат тази каменна гробница, но, разбира се, те не са знаели онова, което му беше известно и което вече приемаше за истина. Странно как спускането в дълбините на земята помагаше да повярваш в нещо, което доскоро си смятал не само за невъзможно, но и за смехотворно.