Стивен Кинг - Другият

— Лъжеш. — Холи пристъпи към него и бръсна встрани ръката на Ралф, когато той се опита да я хване за рамото. На бледите ѝ страни бяха разцъфнали алени рози. — Способността ти да изглеждаш като някой, който не си… като нещо, което не си, ти помага да печелиш доверие. Могъл си да убиеш който и да е приятел на господин Мейтланд. Дори жена му. Само че си убил дете. Жертвите ти винаги са деца.

— Защото са най-питателната и вкусна храна! Не си ли яла телешко? Или черен дроб от теленце?

— Не само ги изяждаш, а еякулираш върху тях. — Лицето ѝ се изкриви от отвращение. — Изпразваш се върху тях…

— За да оставя ДНК! — кресна той.

— Можеш да я оставиш и по други начини! — извика Холи и още нещо падна от тавана над тях. — Само че не си вкарваш оная работа, нали? Защото си импотентен! — Вдигна пръст, после го сви. — Така е, нали?

— Млъкни!

— Избираш деца, защото си педофил, който дори не може да ги изнасили с пениса си и използва…

Той се спусна към нея, лицето му се беше изкривило от омраза, неприсъща нито на Клод Болтън, нито на Тери Мейтланд; беше неговата си омраза, черна и страшна като земните дълбини, в които близнаците Джеймисън се бяха простили с живота. Ралф се прицели, но Холи се изпречи пред него:

— Не стреляй, не стреляй!

Още нещо падна от тавана, този път — много голямо: разби на парчета походното легло и хладилната чанта и върху лъскавия под се разпиляха отломки от камъни с блестящи минерални жилки.

От онзи джоб на сакото си, който все беше провиснал, Холи измъкна нещо — дълго, бяло и опънато от едната страна, като че ли там имаше някаква тежест. Същевременно включи ултравиолетовото фенерче и го насочи право в лицето на превръщенеца. Онзи потрепери, изръмжа и обърна глава, протегнал към нея татуираните ръце на Клод Болтън. Тя вдигна бялото нещо и замахна с всичка сила. Краят с тежестите се стовари върху слепоочието на Другия.

Онова, което Ралф видя после, години наред щеше да го преследва в сънищата му. Отляво главата на чудовището хлътна, като че ли черепът не беше от кост, а от папиемаше. Кафявото око изскочи от орбитата си. Съществото падна на колене и лицето му сякаш се втечни. Стотици черти пробягаха по него за секунди и изчезнаха: високи и ниски чела, бухлати вежди и други, толкова руси, че почти не се виждаха, хлътнали и изпъкнали очи, плътни и тънки устни. Появиха се щръкнали предни зъби и изчезнаха, брадички изпъкваха и се смаляваха… Ала последното лице, което се задържа най-дълго (и което почти сигурно бе истинският лик на Другия), беше невзрачно като на човек, когото ще срещнеш на улицата и ще отминеш, без да запомниш как е изглеждал.

Холи отново го удари, този път улучи скулата му и невзрачното лице доби формата на кошмарен полумесец, все едно беше картинка от страшна детска книжка.

„В крайна сметка то е нищо — помисли си Ралф. — Никой. Онова, което приличаше на Клод, на Тери, на Хийт Холмс… е нищо. Само фалшиви фасади. Само сценични костюми.“

Безброй червеникави, подобни на червеи гадини изпълзяха от дупката в главата на Другия, от носа му, от капковидния отвор, в който се беше превърнала устата му, изпопадаха на пода на „Залата на звуците“ и се загърчиха. Тялото на Клод Болтън първо затрепери, после заподскача, накрая започна да се смалява в дрехите.

Холи хвърли фенерчето и отново замахна с бялото нещо (едва сега Ралф видя, че е мъжки спортен чорап), като го държеше с две ръце, и за последен път го стовари върху главата на „нещото“. Лицето се разцепи надве като прогнила кратуна. В кухината нямаше мозък, само още безброй гърчещи се червеи, които неизбежно напомниха на Ралф за личинките, видени от него в пъпеша преди много години. Онези, които вече бяха на пода, пълзяха към краката на Холи.

Тя отстъпи заднешком, блъсна се в Ралф и краката ѝ се подкосиха. Той я сграбчи и ѝ помогна да запази равновесие. Лицето ѝ беше мъртвешкибледо и обляно от сълзи.

— Хвърли чорапа — прошепна ѝ той.

Холи го изгледа, сякаш не разбираше какво ѝ говори.

— Върху него има от гадинките.

Тя отново не реагира, само се взираше в него като в непознат. Ралф се опита да изтръгне чорапа от хватката ѝ, но отначало не можа, толкова силно се беше вкопчила в него. Той разтвори пръстите ѝ един по един, макар да беше готов в краен случай да ги счупи. Тези гадинки бяха по-опасни от отровен бръшлян, ако я полазеха. А пък ако проникнеха под кожата ѝ…

Холи като че ли започна да идва на себе си и отвори юмрука си. Чорапът падна, петата издрънча, когато се удари в каменния под. Ралф побърза да се отдръпне от червеите, които търсеха сляпо (какво ти сляпо, идваха право към двама им), и задърпа Холи за ръката, още сгърчена от нечовешката сила, с която беше стискала чорапа. Тя погледна надолу, видя какво ги заплашва и хлъцна.