Стивен Кинг - Другият

— Да. Никога няма да го забравя.

— Не знаем колко време е живял. Как се е проектирал. Какво всъщност беше .

— Последното ни е известно — поправи я Ралф. — Той… то беше Ел Куко. А, и още нещо — знаем, че проклетникът е мъртъв.

Почти бяха стигнали до края на пътеката, когато чуха клаксон. Холи се сепна, спря и прехапа наранените си устни.

— Спокойно, мисля, че е Юн — промърмори Ралф.

Пътеката вече беше по-широка, затова бързо се озоваха зад бившия склад. Заобиколиха го и наистина видяха Юн — беше седнал зад волана на пикапа и натискаше клаксона с дясната си ръка. Лявата — подута и окървавена, — лежеше в скута му като кученце.

— Вече можеш да спреш — подвикна му Ралф. — Мама и татко са тук. Как си?

— Болката в ръката е нечовешка, иначе съм добре. Очистихте ли го? Другия, Ел Куко?

— Да. Холи го ликвидира. Не беше човек, но все пак умря. Никога повече няма да убива деца.

— Холи ли? — Юн изненадано я изгледа. — Как…

— По-късно ще ти разкажем — прекъсна го тя. — В момента ти си по-важен. Загуби ли съзнание? Вие ли ти се свят?

— Главата ми се замая, докато се довлека дотук. Стори ми се, че измина цяла вечност, няколко пъти спрях да си почина. Надявах се да ви пресрещна на излизане от пещерата. По-скоро се молех на Бог. После видях пикапа. Сигурно е на снайпериста. Регистриран е на името на Джон Хоскинс. Дали е този, за когото мисля?

Ралф кимна:

— Детектив от полицията на Флинт Сити. По-точно беше . И той е мъртъв. Застрелях го.

Юн смаяно се ококори:

— Той пък защо е бил тук?

— Другия го беше изпратил. Нямам представа как е успял.

— Помислих си, че може да е оставил ключовете, обаче ги няма. Няма и някакво болкоуспокояващо в жабката. Само регистрационен талон, документ за застраховката и разни боклуци, дето не стават за…

— Ключовете са у мен — прекъсна го Ралф. — Бяха в джоба му.

— А пък аз ще ти дам болкоуспокояващо. — Холи извади от единия торбест джоб на измачканото си и мръсно сако голямо кафяво шишенце без етикет.

— Още какво носиш там? — попита Ралф. — Примус? Кафеварка? Радиостанция?

— Чувството ти за хумор издиша. Вече ти го казах — измънка тя.

— Не е шега, а израз на възхита.

— Към който се присъединявам — обади се Юн.

Холи отвори „портативната аптечка“, изсипа на дланта си куп различни таблетки и внимателно остави шишенцето върху таблото на пикапа:

— Да видим… золофт… паксил… валиум, макар че напоследък рядко го вземам… и… а, ето. — Тя остави в дланта си две оранжеви таблетки и внимателно върна обратно другите. — Мотрин. Пия го против главоболие, причинено от напрежение и преумора. Както и при болки в челюстните стави, макар те да понамаляха, откакто използвам предпазител против скърцане със зъби. Купих си хибридния модел, наречен „Нощен страж“. Скъпичък е, но си струва пари… — Тя не довърши, защото забеляза, че се взират в нея. — Защо ме гледате така?

— Отново изразяваме възхищението си, querida , скъпа — заяви Юн. — Харесвам жените, които са подготвени за всякакви случаи. — Взе таблетките, глътна ги без вода и затвори очи. — Много ти благодаря. Дано нощният страж винаги ти служи вярно.

Холи го изгледа, сякаш се питаше как да приеме подмятането му, и пусна шишенцето обратно в джоба си:

— Имам още две, ако много те заболи. Да си чул сирени на пожарни?

— Не. Подозирам, че няма да дойдат.

— Ще дойдат — намеси се Ралф, — само че ти няма да ги дочакаш, защото отиваш в болница. Плейнвил е по-близо от Типит, освен това Болтънови са ви по път. Трябва да спрете там. Холи, ще можеш ли да шофираш? Аз оставам.

— Ще мога, но защо… — Тя леко се плесна по челото. — Господин Голд и господин Пели.

— Да. Няма да ги оставя така… като захвърлени.

— Забранено е да се пипа или размества нещо на местопрестъплението — отбеляза Юн. — Самият ти много добре го знаеш.

— Да, известно ми е, само че няма да позволя двама достойни мъже да се разлагат под горещото слънце до горящ автомобил. Възражения?

Сабло поклати глава. Късо подстриганата му коса беше потъмняла от пот.

— Разбира се, че нямам.

— Качваме се на пикапа, закарвам го до паркинга, после Холи сяда зад волана. Поминаха ли болките, амиго? Мотринът помогна ли?

— По-добре съм. Не съвсем, но вече не ме боли толкова.

— Радвам се, защото, преди да потеглим, се налага да си поговорим.

— За какво?

— За обясненията, които предстои да дадем — намеси се Холи.