Стивен Кинг - Другият

Беше донесъл вилата да се брани от змии, а сега почти върху нея лежеше гърмяща змия, и то много голяма, същинско чудовище. Не можеше да я застреля, само щеше да я рани, тогава проклетото нещо щеше да се опита да го ухапе, а той беше по маратонки, защото беше забравил да си купи ботуши от магазина в Типит. Освен това куршумът можеше да рикошира и да рани самия него. Хвана пушката за приклада и бавно я протегна напред. Подхвана с цевта змията и я хвърли през рамо. Гадината падна на пътеката зад него, сви се на кълбо и заиздава звуци, напомнящи тракане на мъниста в кратуна. Джак грабна вилата, обърна се, пристъпи напред и замахна към влечугото. То се плъзна в пукнатината между два големи камъка и изчезна.

— Правилно — изсъска Джак. — И не се връщай. Това е моя територия.

Легна и погледна през оптическия мерник. Ето го паркинга с призрачните жълти линии; ето го порутения магазин за сувенири; ето го затворения вход към пещерата с избледнелия, но все още четлив надпис отгоре: ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕРИСВИЛ ХОЛ.

Не му оставаше друго, освен да чака. Това и щеше да направи.

Ралф беше казал, че няма да предприемат нищо преди девет, но още в осем и петнайсет се събраха в закусвалнята към мотела. Ралф, Хауи и Алек поръчаха стек и яйца. Холи поиска омлет и пържени картофки и за радост на Ралф не остави и трохичка в чинията си. Той видя, че пак е облякла сакото си и подхвърли:

— После ще стане много горещо.

— Знам. Освен това сакото е много измачкано, обаче има големи джобове и ми е удобно. Ще взема и чантата с айпада, въпреки че ако се наложи дълго да вървим пеш, ще я оставя в колата. — Приведе се и понижи глас: — Понякога камериерките в такива „хотели“ са крадливи.

Хауи притисна длан до устните си — да прикрие или оригване, или усмивката си.

Потеглиха с комбито към къщата на Болтън и завариха Клод и Юн да пият кафе на верандата. Лави, седнала на инвалидната количка, плевеше градинката си; нахлупила беше голяма сламена шапка, захапала беше цигара, кислородната бутилка беше в скута ѝ.

— Как мина нощта? — попита Ралф.

— Нормално — отговори Юн. — Вятърът беше доста силен и отначало ми пречеше да заспя, но после спах като къпан.

— А ти, Клод? Всичко наред ли е?

— Ако питаш дали съм усетил някой да обикаля наоколо, не съм. И майка ми нищо не е усетила.

— Може би защото в Типит се е случило нещо, така ни казаха колегите — обясни Алек. — Имало опит за проникване с взлом в една къща. Собственикът чул трошене на стъкла, грабнал пушката и подплашил разбойника. Описал го на полицаите като мускулест мъж с брадичка катинарче и с много татуировки.

— Не съм си излизал от стаята! — вбесено извика Клод.

— Не се и съмняваме — кимна Ралф. — Може да е бил онзи, когото търсим. Отиваме в Типит да разберем какво точно е станало. Ако онзи го няма — предполагаме, че вече е избягал, — ще вземем самолета за Флинт Сити и там ще решим какво да предприемем по-нататък.

— Въпреки че едва ли можем да направим каквото и да било — добави Голд. — Щом той не се навърта тук и не е в Типит, кой го знае къде е.

— Някакви други следи? — попита Клод.

— Нито една — промърмори Алек.

Лави се приближи до тях с инвалидната си количка:

— Ако решите да си вървите вкъщи, отбийте се на връщане от Типит и ще ви спретна сандвичи от пилешкото, дето остана. Стига да нямате нищо против да го ядете два пъти, де.

— Непременно — усмихна ѝ се Хауи. — Благодаря и на двама ви.

— Аз трябва да съм благодарен — заяви Клод.

Ръкува се с всички подред, Лави разпери ръце да прегърне Холи, която в първия миг се стресна, но не се възпротиви.

— Да се върнеш жива и здрава — прошепна ѝ Лави.

— Добре — отговори Холи, надявайки се да изпълни обещанието си.

Хауи седна до Ралф, другите трима се настаниха на задната седалка. Слънцето вече беше високо в небето, очертаваше се поредният горещ ден.

— Чудя се как полицаите от Типит са се свързали с вас — промърмори Юн. — Мислех, че никой от официалните власти не знае къде се намираме.

— И правилно мислиш — кимна Алек. — Ако това чудовище съществува и чете мислите на Клод, беше наложително да го заблудим.

И без да умее да чете мисли, Ралф знаеше какво се върти в главата на Холи: „Винаги говорите за Другия в условно наклонение.“ Обърна се назад и каза:

— Слушайте внимателно. Повече никакви „ако“ и „може би“. Днес вярваме , че той съществува. Днес вярваме, че той може да чете мислите на Клод Болтън и че се крие в Мерисвил Хол. Край на предположенията, искам да вярвате. Ще можете ли?