Стивен Кинг - Другият

„Мисля, че е твое и си го загубила — беше казал Бил, без всъщност да го изрече. — Заповядай, прибери си го в джоба.“

Той вече беше мъртъв, а тя се беше запознала с друг човек, който толкова много приличаше на покойния ѝ ментор: притежаваше неговата интелигентност, чувството му за хумор и най-вече упоритостта му. Сигурна беше, че Бил ще го хареса, защото и детектив Ралф Андерсън не се отказваше, докато не довърши започнатото.

Но помежду им имаше и разлики, и то не само защото Ралф бе с трийсет години по-млад, отколкото бе Бил, когато почина. Една от тези разлики бе, че Ралф Андерсън беше допуснал ужасната грешка да арестува публично Тери Мейтланд, без да проумее напълно сериозността на случая — може би не най-фаталната, макар чувството за вина да не му даваше покой.

„Господи, помогни ми да му кажа всичко, което съм си намислила, защото друга възможност няма да имам. И го накарай да ме чуе, Господи, моля те.“

Събра сили и каза:

— Всички говорите за Другия в условно наклонение.

— Извини ме, не те разбирам, Холи.

— Напротив, мисля, че разбираш. „Ако съществува. При условие че той съществува. Да предположим, че съществува.“

Ралф не продума, не се опита да я обори.

— Мнението на другите не ме интересува, но е важно ти да повярваш, Ралф. Много е важно за мен. Аз вярвам, само че не е достатъчно.

— Холи…

— Не! — сопна се тя. — Не! Изслушай ме. Давам си сметка, че е налудничаво. Питам те обаче дали идеята за Ел Куко е по-необяснима от ужасяващите събития, които се случват по света? Нямам предвид природните бедствия и злополуките, а онова, което хората причиняват на ближните си. Нима Тед Бънди не е бил само вариант на Ел Куко, ужасно същество, преобразяващо се в каквото пожелае, с едно лице за познатите си и с друго за жените, които е убил? Последното, което жертвите му са виждали, е истинският му образ, образа на Ел Куко. И не е само той, има и много други. Те са сред нас — знаеш го. Те са пришълци отдругаде. Чудовища извън пределите на разума ни. Ти вярваш в съществуването им, нали? Вкарал си зад решетките някои, може би си наблюдавал екзекуциите им.

Ралф не отговори, думите ѝ бяха предизвикали хаос в главата му.

— Ще те попитам нещо — продължи Холи. — Да предположим, че Тери Мейтланд наистина е убил момченцето, ръфал е плътта му и го е изнасилил с клон. По-лесно ли щеше да си го обясниш от чудовището, което може би се крие в пещерата? Щеше ли да си в състояние да кажеш: „Разбирам какво представляват мракът и злото, скрити зад маската на обичания от всички треньор и примерен гражданин? Знам точно какво го е подтикнало към ужасното деяние“?

— Не. Арестувал съм мъже, извършили неописуеми жестокости — и една жена, удавила бебенцето си във ваната, — но никога не разбрах защо. Мисля, че в повечето случаи и те не разбират себе си.

— Аз също не разбрах защо Брейди Хартсфийлд беше решил да се самоубие по време на рокконцерт и да погуби заедно със себе си повече от хиляда невинни хлапета. Моля те само за едно. Повярвай в превръщенеца, дори само за двайсет и четири часа. Ще можеш ли?

— А ти ще можеш ли да заспиш, ако кажа „да“?

Тя кимна, без да откъсва поглед от него.

— Тогава ще повярвам. През следващите двайсет и четири часа Ел Куко съществува. Друг е въпросът дали се крие в Мерисвил Хол, но той съществува.

Холи облекчено въздъхна и се изправи — жена с разрошена от вятъра прошарена коса, с накриво наметнато сако и с тениска, измъкната от панталона. Ралф си помисли, че тя изглежда и очарователна, и безкрайно уязвима.

— Добре. Отивам да си легна.

Той я изпрати до вратата и когато Холи пристъпи в нощта, промълви:

— Вселената е безкрайна.

— Точно така. Проклетото нещо няма край. Лека нощ, Ралф.

Джак Хоскинс се събуди в четири сутринта.

Навън духаше силен вятър, а той изпитваше болки навсякъде — не само на онова място на врата, а в ръцете, краката, корема, задника. Все едно цялото му тяло беше изгорено от слънцето. Отметна завивките, седна на ръба на леглото, включи нощната лампа и се помъчи да се разгледа на жълтеникавата светлина на шейсетватовата крушка. Нямаше други зачервявания по кожата, обаче болката не го напускаше. Нещо го гризеше отвътре.

— Ще направя, каквото искаш — каза на посетителя. — Ще ги спра, обещавам.

Мълчание. Онзи или не искаше да отговори, или го нямаше. Поне не и в момента. Само че несъмнено беше там, в онзи проклет обор. Докоснал го беше съвсем лекичко, като милувка, но и това беше достатъчно. Той, Джак, вече беше пълен с отрова. Отровата на рака. И сега, седнал преди зазоряване в скапаната мотелска стая, той вече не беше сигурен дали онзи ще изпълни обещанието си да го излекува, обаче… имаше ли избор? Не. Трябваше да се опита. Ако това не помогнеше…