Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

Когато стига до алеята, Едисън се пипва по окото и завърта пръст. Клатя глава и накланям пистолета, за да види, че още го държа. Той кима, вади оръжието си и фенерчето и изчезва покрай къщата. След няколко минути се връща от другата страна и прибира отново пистолета. Протягам се и закачам с ток дръжката на чантата си, която придърпвам, за да прибера най-сетне и моето огнестрелно чудовище. Мразя да въртя пистолет пред очите на деца.

Преди да успеем да си кажем нещо повече от здрасти, пристигат линейка и патрулка, придружени от немаркирано комби, което несъмнено също е полицейско. Сирените са изключени, но лампите мигат. За късмет, новодошлите ги гасят веднага след като паркират. Част от съседите и бездруго се изнервят да живеят близо до агент на ФБР; бих предпочела да не будя квартала по време на тази случка.

Всъщност познавам цивилните, които вървят към нас. Работихме заедно по един случай с изчезнали деца преди две години и намерихме жертвите живи и здрави в Мериленд. Колкото и ужасно да звучи, внезапно съм благодарна за онзи случай, иначе срещата ни щеше да е много по-неловка. Детектив Холмс приближава право към верандата, един от униформените полицаи и двамата парамедици вървят зад нея. Другият полицай остава в края на алеята да поговори с Шевон.

— Агент Рамирес — приветства ме Холмс. — Отдавна не сме се виждали.

— Si. Детектив Холмс, това е старши специален агент Брандън Едисън, а това — продължавам, като си поемам дълбоко дъх и посочвам люлката на верандата — е Рони Уилкинс.

— Прегледахте ли го вече?

— Не. Той каза, че не е пострадал, така че предпочетох да го оставя на вас. Агент Едисън обиколи къщата и я огледа, но като изключим това, движение е имало само около колата, по протежение на алеята с плочките и там, където седя.

— Агент Едисън? Нещо съществено?

Той поклаща глава.

— Няма видими следи от кръв, нито от опит за влизане с взлом около прозорците или задната врата, нито кръв или мръсотия, или боклуци на задната веранда. Никой не чака в засада, не забелязах и очевидни отпечатъци.

— Какво каза детето?

— Постарах се да не го разпитвам много — признавам, но предавам всичко, което ми сподели Рони.

Детектив Холмс слуша внимателно, като почуква с пръсти по малкото тефтерче, което стърчи от джоба й.

— Добре. Надявам се, знаете, че не тая лоши чувства, но…

— Къде искате да застанем?

Усмивка трепва по устните й и тя кима.

— На дъгата на алеята? Ще ми се да ви вижда хлапето, но и да има известно разстояние. Ако нямате против да ни представите?

— Разбира се.

Едисън ми подава ръка да стана и така се обръщам към детето, което ме гледа от люлката на верандата.

— Рони? Това е детектив Холмс. Тя ще ти зададе няколко въпроса за случилото се тази нощ, става ли? Ще поговориш ли с нея?

— Аз… — той мести поглед между мен и полицайката, свежда поглед към оръжието в кобура на колана й, после потреперва и се втренчва в пода. Прошепва:

— Добре.

Холмс се мръщи замислено.

— Може да ми потрябва…

— Просто ме повикайте! — сръчквам Едисън в лопатката, за да го размърдам, и се отдалечаваме по алеята, така че аха да изчезнем зад ъгъла на къщата. — Още не съм казала на Вик.

— Обадих му се, като идвах насам — отвръща партньорът ми и стърже с кокалчета по грубата четина на брадичката си. — Каза да го държим в течение и да не безпокоим Стърлинг тази нощ. Ще й кажем сутринта.

— Това не е случай на Бюрото.

— Именно — Едисън поглежда през рамо към края на алеята. — Шевон не изглежда доволна.

— Чудно защо ли — имахме романтична среща и при прибирането вкъщи заварихме окървавеното дете на прага ни. Защо ли да е недоволна?

— Рони Уилкинс. Името говори ли ти нещо?

— Не, със сигурност ще има досие при социалните…

Наблюдавам как парамедиците и полицаите преглеждат Рони, вземат проби и търсят улики. Спират преди всяка стъпка и се уверяват, че имат разрешението му. Подходът им видимо го обърква. Не го тревожи това, че го докосват, а че го питат, преди да го направят. Холмс се обляга на перилата на няколко крачки встрани и гледа да се увери, че не го притискат и не надвисват над него. Позволяват му да задържи мечето, като от време на време го молят да го премести в другата си ръка, но не го пипат нито веднъж. Хубава гледка.

— Защо теб?

— Наистина се надявам да разберем, понеже си нямам грам представа.

— Технически нямаме власт да видим досието му, но ще попитам Холмс, след като приключат с детето. Може нещо в историята му да ни подскаже… — Едисън прикляква, за да си върже обувките. — Диванът ми е свободен между другото.