Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

— Рони, знаеш ли си адреса? И имената на родителите си?

Отнема няколко минути да се сдобия с имената — Сандра и Дениъл Уилкинс — и достатъчна част от адреса им, че да е от полза, и все още чувам скимтенето на Шевон, докато ги записва в телефона ми.

— Обади се за помощ! — нареждам й аз.

Тя кима разтреперано и бързо се отдалечава по завоя на алеята, поднесла телефона си към ухото, а моят свети в треперещата й ръка — от него възнамерява да продиктува информацията. За момент изчезва от погледа ми, в участъка, където алеята излиза на улицата, но след това я виждам да се насочва нататък и да спира на тротоара, точно под конуса светлина от уличната лампа. И така трябва, макар че бих предпочела да е по-наблизо. Не мога да я защитя оттук.

— Рони? Ранен ли си?

Момчето ме поглежда объркано, но след част от секундата бяга от контакта очи в очи. Знам какво означава това!

— Кръвта по теб твоя ли е? — уточнявам, понеже има много други начини да нараниш едно дете.

Той поклаща глава.

— Жената ангел ме накара да гледам. Каза, че така ще бъда в безопасност.

— Не си ли бил в безопасност и преди? Преди идването на ангела?

Той свива само едното си рамо, втренчил поглед в дъските на верандата.

— Рони, трябва да се отдалеча, за да се обадя на партньора си в службата, става ли? Той ще ми помогне да те закрилям. Ще застана така, че да ме виждаш добре, ясно?

— И тогава ще съм в безопасност?

— Рони, обещавам ти — докато си тук, никой няма да те докосне без твое съгласие. Никой!

Не съм сигурна, че ми вярва или че ме разбира — не съм убедена, че родителите му изобщо са го учили какво е „съгласие“, — но той кима и се сгушва около мечето, през русолявия си бретон наблюдава как се отдалечавам до завоя на алеята, откъдето ясно виждам и двама им с Шевон. С насочен към земята пистолет отключвам телефона и чуквам 2, за да набера Едисън.

Вдига на третото позвъняване.

— Не мога да ни измъкна от семинара, вече опитах.

— На верандата ми има окървавено момченце. Жена ангел го накарала да гледа как убива родителите му, след това го довела тук да чака именно мен.

Следва продължително мълчание, а на заден фон чувам, както ми се струва, телевизионен коментар след бейзболен мач.

— Уха — казва партньорът ми накрая. — Май наистина никак не ти се ходи на този семинар.

Прехапвам устна, недостатъчно бързо да удържа нервния смях.

— Шевон се обажда на полицията.

— Хлапето пострадало ли е?

— Задаваш най-сложните въпроси.

— Сложни от нашия тип ли?

— Какъв си ми умник.

— Идвам до петнайсет минути.

Обаждането приключва и поради липса на джоб на малката ми черна рокля пъхам телефона под дясната презрамка на сутиена, за да мога при нужда да го извадя, без да пусна пистолета. Връщам се на верандата, сядам на горното стъпало. След малко се завъртам така, че и облегнала гръб на перилата, да държа под око и момчето, и края на алеята.

— Скоро ще дойде помощ, Рони. Ще ми разкажеш ли за ангела?

Той пак клати глава и притиска мечето малко по-силно. В това мече има нещо, което… ох. Кръвта по козината не е от струята. Отпечатък е от раменете и лицето му, гръбчето на мечето сигурно също е напоено, но то не се е намирало в ръцете на момчето, докато са нападали родителите му.

— Рони, ангелът ли ти даде това мече?

Той вдига поглед, взира се в очите ми за миг и после пак се втренчва в пода, но след малко кима.

Ме lleva la chingada ! [3] Да му го начукам (исп.) — бел. прев. Екипът ни дава мечета на жертвите или на техните приятели и роднини, когато се налага да ги разпитваме, нещо за стискане и мачкане, за утеха — или, в случая с едно дванайсетгодишно хлапе, за замерване на Едисън. Но да дадеш мече на дете, след като си убил собствените му родители пред очите му?

И Рони повтаря „жената ангел“. Такава рядкост ще се окаже, ако убиецът наистина е жена…

Едисън пристига, паркира до тротоара на няколко къщи разстояние, за да не се пречка на екипите за бързо реагиране, които би следвало да пристигнат съвсем скоро. Двамата с него живеем на петнайсет минути един от друг — бърз поглед към телефона показва, че са минали само десет от края на обаждането. Дори няма да питам колко члена на закона за движение по пътищата е нарушил току-що. Все още е по джинси, нахлузил е развързани маратонки, но си е закачил значката на колана и е взел якето на ФБР да му придава авторитета, който тениската на „Нешънълс“ отнема. При приближаването си държи ръка на прибраното в кобура оръжие и спира за момент да провери как е Шевон. Никога не са били и сигурно никога няма да станат приятели, но се държат относително дружески, предвид че единствените допирни точки помежду им сме аз и Бюрото.