Коди Макфейден - Тъмната страна

Килвам глава на една страна.

— Разгневила те е, нали? Тя е пълната противоположност на онова, което се опитваш да кажеш. Твоята версия на Сатаната.

Майкъл свива рамене. Не е съгласен, но…

— Имам въпрос за теб. Защо всичките ти жертви са жени? Нямаше ли мъже с мрачни тайни, които също да послужат за целта ти?

Той ме поглежда с празен поглед, объркан е.

— Какво значение има?

Нямам какво да му отговоря. Осъзнавам, че Майкъл не вижда този факт. Ето го и него, сляпото му място, то е рефлексивно и дълбоко. Преди много време разбрах, че самопризнанието и истинската лична самокритика са лукс, с който психопатите не разполагат.

— И още нещо, Майкъл. Белезите по китките на Франсис са истински. Кога се е опитала да се самоубие?

Той ми се усмихва и поклаща глава.

— Никога. Белезите бяха необходими, за да играе ролята си. Беше рисковано, но аз ѝ помогнах да го преживее с помощта на Бог.

Опулвам се насреща му. Ще ми се да мога да се шокирам или изумя, но съм наясно, че тези времена отдавна минаха. Спомням си нещо, което един опитен профайлър ми каза, когато бях нова, гледах на живота с розови очила и все още се шокирах: Понякога само най-лошото е истина.

Ставам. Точно сега искам да се махна оттук, искам го повече от всичко. Спомням си обаче още нещо. Обръщам се към него и се усмихвам.

— Майкъл?

— Да?

— Всичко, което току-що ти казах за майка ми, е лъжа. — Подхилвам се. — Наистина си много глупав. Как можа да си помислиш, че ще призная убийство? Тук? В момента ни записват, за бога.

Излизам от стаята за разпити, последвана от ругатните му.

Това е моето удоволствие, онова, което ме кара да ликувам: страданието, което изпитват, когато им откажа нужното им.

— Значи всичко приключи — казва Розарио по телефона.

— Приключи. Двамата ще бъдат приспани.

Тя мълчи. Знам какво се крие зад мълчанието ѝ, разбирам го. Това е мълчанието на неполученото, ненамерено удовлетворение.

— Защо не се чувствам по-добре? — пита майката на Лиза.

— Знаеш защо.

Тя подсмърква. Плаче.

— Да, предполагам, че си права.

Правосъдието не е достатъчно, защото детето ѝ е мъртво и никога няма да се върне при нея. Нищо не може да поправи това.

— Благодаря ти, че ми се обади, Смоуки. Благодаря ти за… всичко.

— Довиждане, Розарио.

Затваряме. Знам, че „довиждане“ означава сбогом. Семействата на жертвите не ме търсят, защото ме свързват със загубата на най-близките си. Розарио е благодарна, всички са, но аз трябва да остана в миналото им, а не да бъда част от бъдещето. Едно време това ме тревожеше, но сега го разбирам на много по-лично ниво.

Шофирам до следващата си спирка и премислям отново случилото се през последните няколко седмици. Научих ли нещо? Колкото и да ми е неприятно да се уча от чудовищата, наясно съм, че единственото, което ме различава от тях, е способността ми да се уча и да се променям.

Тайни. Те са във всичко, което правим и което сме. Религията ги нарича грехове и ни уверява, че заради тях няма да отидем в рая. Могат да бъдат малки и големи. Понякога ги пазим като торби със злато. Всеки има такива.

Може би религията е права, но е възможно да е просто метафора. Може би, само предполагам, всички ние носим рая и ада в себе си точно тук, на земята, през цялото време. Може би пазенето на най-мрачните ни тайни ни кара да живеем в ад и облекчението, което изпитваме, след като ги споделим, е форма на рая.

— Здравейте, отче — поздравявам аз.

Отец Йейтс се усмихва. Радва се да ме види. Църквата е празна. Води ме до първата пейка и ме кани да седна.

— Как си? — пита ме.

— Добре съм, благодаря ви. Вие как сте?

Той свива рамене.

— По-добре. Някои неща се промениха. На църквите им беше осигурено оборудване, с което да проверяват дали има подслушвателни устройства в изповедалните. В разпореждането пише: „За да се осигури тайнството на изповедта в този век на технологии“.

— Някой ще събере две и две скоро.

— Съгласен съм. Църквата обаче не желае да признае слабостите си. — Отец Йейтс се усмихва. — И това също е една от слабостите ѝ.

— Виждам, че все още не сте се кандидатирали за кардинал — шегувам се аз.

— Не съм създаден да се занимавам с политика.

— Да, аз също.

— Предполагам, че и двамата ще продължим да правим каквото и досега.

— Май сте прав.

— Интересно — размишлява на глас той. — Майкъл Мърфи каза, че прави всичко заради истината, но в крайна сметка нанесе много повече щети на един символ, какъвто е изповедалнята, отколкото е нанесъл всеки друг в историята на Католическата църква.