Коди Макфейден - Тъмната страна

— Смятах, че самоубийството ще я отведе в ада. Един ден към края разсъдъкът ѝ се завърна. Случваше се понякога. Връщаше се при нас. Погледът ѝ се проясняваше и успявахме да поговорим за малко. Тези моменти не продължаваха дълго. Онази сутрин можех да повикам баща ми, но не го направих. Реших да говоря насаме с нея.

— Относно предсмъртното ѝ желание. — Това не е въпрос.

— Да. Обясних ѝ, че самоубийството е грях и че ако пожелае смъртта си и я получи, ще отиде в ада. Настоях да ми каже, че иска да живее до края. Трябваше да чуя тези думи от нейната уста.

Майкъл килва глава на една страна и присвива очи.

Дали усеща накъде отивам? Може би. Може би точно това е талантът му, може би надушва греховете, както куче надушва месо.

— Майка ми беше напълно в съзнание онази сутрин. Все още я болеше, но можех да достигна до нея и в този момент тя ми показа какво е истинска вяра. Усмихна ми се и ми каза онова, което ми каза и ти: „Бог просто ме изпитва, скъпа. Всичко ще приключи скоро“. Помолих я да изрече думите. Тя беше малко озадачена, но в същото време беше изморена, много изморена. „Искам да живея до края“, каза ми. Час по-късно отново стана онази изтормозена женица, победена от болката и молеща за избавление.

— Явно майка ти е била невероятна жена.

— Да, да, такава беше.

Майкъл се навежда леко напред.

— Грехът, Смоуки? Какво направи?

Ненавиждам го за това, че използва малкото ми име.

— Просто исках да чуя думите, нали разбираш? За да не е самоубийство, когато я убия.

Ето я и нея , помислям си аз. Истината.

Очите му се разширяват леко, което не се дължи на шок или изненада, а на вълнение.

— Убила си собствената си майка? — учудва се той.

— Помогнах ѝ да почива в мир — изръмжавам аз. — Мир, който твоят Бог отказа да ѝ осигури. Измъчваше се всеки ден. Дори животните не оставяме да се мъчат по този начин. Защо тогава го правим с хората?

— Защото, Смоуки, хората имат души.

Иска ми се да се изплюя в лицето му.

— Както и да е. В крайна сметка я отрових със свръхдоза от хапчета морфин. Знаех как да го направя, тъй като помагах да ѝ даваме лекарствата. А и не беше самоубийство, така че според твоите разбирания няма да отиде в ада.

Майкъл почуква с пръсти върху масата.

— Трябва да се съглася с това, Смоуки. Майка ти е отишла в рая. Последното ѝ разумно желание не е било самоубийството. Ти, от друга страна… — поклаща глава. — Ако не помолиш Бог за опрощение, никога няма да почувстваш милостта му.

— Може би — отвръщам аз, — но не такава беше сделката ни. Съгласих се да ти изповядам нещо. Мисля, че спазих моята част.

Майкъл въздиша.

— Да, а аз се заклех в Бог. Но се надявам да помислиш върху това в бъдеще. Надявам се един ден да се събудиш и да помолиш Бог да ти прости, че си убила майка си. Не разбираш ли? Това е единственият начин да я видиш отново.

— Другите жертви? — Гласът ми е леден.

— Добре. Отговорът е кожояди. Това са бръмбари, които се хранят с плът. Използват се при препарирането на животни, за да почистват кожата от костите. Много са ефикасни и лесни за закупуване. Използвахме ги, за да изяждат плътта от телата, след което стривахме костите на прах и ги хвърляхме на осветена земя.

— Били са… изядени? — Не мога да повярвам на чутото.

— Тялото е просто съд, Смоуки. Душите им са в рая. — Майкъл е спокоен, уверен, сигурен.

— Убедена съм, че семействата ще се зарадват, като чуят това.

— Няма значение какво мислят те. Истината си е истина.

Възпротивявам се на желанието си да го удуша с голи ръце. Трябва да му задам още няколко въпроса.

— Как научи за Декстър Рийд?

— Ситуацията с Декстър… стана тема за спорове в няколко католически блога. Ежедневно следяхме свързаните с католицизма световни новини чрез интернет.

Представям си Майкъл и Франсис като някакви таласъми, които са се свили в мрака пред компютъра, лицата им са осветени от светлината на монитора, а те облизват мъртвите си устни, докато сърфират в киберпространството.

— Нека обсъдим методите ви. Винаги ли са били едни и същи? Франсис прониква в някое паство и поставя подслушвателни устройства в изповедалнята?

Майкъл кима.

— Заедно слушахме записите и правехме своя избор. Франсис се сприятеляваше с тях и научаваше навиците им.

— А ти ги убиваше.

— Понякога и тя помагаше, но като цяло, да. Такова беше разпределението на задачите ни.

— След това Франсис е оставала в паството още известно време, за да не може никой да я заподозре, че е отговорна за изчезването.