Коди Макфейден - Тъмната страна

— Точно така.

— Започнал си своята… работа преди съществуването на интернет. Какво си планирал да правиш с касетите, които записваш, в самото начало?

— Не бяхме сигурни. Знаехме, че трябва да записваме работата си, но признавам, че не ни беше ясно как ще използваме записите. Дали трябваше да ги изпратим на някоя новинарска организация? Или директно на хората? — Поглежда ме и се усмихва. — Вярвахме, че Бог ще ни покаже какво да правим с тях, и той го направи.

— Защо промени тактиката си с Лиза Рийд? Проникнал си в паството ѝ лично.

Майкъл свива рамене.

— От нетърпение, предполагам. Прекарахме двайсет години в подготовка за този момент. Знаехме, че работата ни е почти приключила, и не искахме да чакаме нито секунда повече от необходимото. Тъй като щяхме да излизаме на светло, нямаше нужда да бъдем чак толкова внимателни. Освен това имах възможност да оставя собствения си отпечатък върху потира.

— Не се ли притесняваше, че Лиза може да те познае на самолета?

— Сложих си брада и си промених цвета на очите. А и тя ме беше виждала само в инвалидна количка. Когато си инвалид, хората запомнят единствено този ти недъг.

Мисля, че е прав.

— Как разбра, че работата ти е приключена?

Това е ключов въпрос за мен, който ще обясни поведението на Майкъл и Франсис. Серийните убийци обичат да убиват. Правят го, докато не бъдат спрени или убити. Близнаците Мърфи се спряха сами, като се разкриха.

— Винаги сме знаели, че ще разберем, когато настъпи моментът, в който сме сторили достатъчно. Преди няколко месеца ни беше показано, че е време.

— Как?

Майкъл Мърфи ме поглежда право в очите и се усмихва. Това е най-милата усмивка, която някога съм виждала, най-блаженото изражение на човешко лице.

— Бог ми каза.

От гласа му струи благоговение. Това не е шега или някакво изпитание.

— Проговорил ти е?

— Стори нещо още по-хубаво — яви ми се. Случи се преди около три месеца. Поради някаква причина спах неспокойно същата вечер, което е необичайно. Винаги спя дълбоко и добре. Бях задрямал за момент. Бях на ръба на пропастта, онова място, на което изпадаш в безсъзнание, когато чух гласа му.

— Какво ти каза? — приканвам го аз, макар че не е необходимо. Майкъл е там, в онзи момент, и чува гласа на Бог.

— „Майкъл — рече ми той, — справи се добре, синко. Извървя много труден път, осеян с рискове за теб, но настъпи време за следващата част от пътешествието ти.“

Отбелязвам, че само Майкъл е герой в този разказ, никъде не се споменава Франсис.

— „Настъпи времето да разкриеш истината пред света. Няма да е лесно. Много ще те ругаят и ще отричат Словото, но нека това не те отказва. Моят път е правилният път и ти трябва да продължиш да вървиш по него дори да е посипан със счупени стъкла.“ — От очите на Майкъл текат сълзи. — „Да, Господи — извиках аз. — Ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще понеса всякакво бреме за теб.“ — Той млъква и не проговаря доста дълго време. Изчаквам го да продължи, когато е готов. — След това си замина, а аз се почувствах енергизиран и освежен, въпреки че не бях спал. Имах чувството, че мога да бягам с дни, седмици, месеци, години. — Майкъл се завръща в настоящето и бърше сълзите от лицето си, без да съзнава, че го прави. Отново насочва вниманието си към мен. — Бог ни прати на този път. Бог ми каза, че съм стигнал края му. Винаги е било така за пророците — още от началото на времето.

Майкъл вярва във всяка дума, която изрича. Виждам вярата изписана на лицето му, чувам я в гласа му. Лудостта се е завърнала в погледа му, тази ярка и блестяща светлина. Защо спряха? Поради същата причина, поради която са започнали: близнаците Мърфи са луди.

— Какво ще кажеш за Валъри Кавано, Майкъл? Тя също беше изключение от начина ти на работа. Всяка жертва имаше голяма тайна, която прикриваше нещо много по-мрачно. Каква беше голямата тайна на Валъри?

Той се замисля.

— Права си — признава пред мен. — Тя нямаше такава. Но когато гледахме изповедта ѝ… споделяше, за да тормози свещеника си, а не защото наистина търсеше Божието опрощение. Гордостта се усещаше в гласа ѝ. Веднъж дори се засмя. Бедният човечец. Чудил се е какво да направи, сигурен съм, но правилата на изповедта не могат да бъдат нарушени. — Майкъл свива рамене. — Не е същото като при останалите, но смъртта ѝ служи чудесно за посланието ни: необходимостта от цялата истина пред Бог. Изповед без покаяние е най-лошата лъжа. — Гласът му става монотонен: — Този свят е едно по-добро място без нея.