Коди Макфейден - Тъмната страна

— Струва ми се, че се намират в дневната. — Взема плановете на къщата от бюрото. — Има само два начина да се влезе там. Предната и задната врата. — Хваща се за брадичката и се замисля. — Ще хвърлим зашеметяващи гранати през предните прозорци и ще влезем отпред и отзад. Ще ги ударим здраво и ще ги свалим, докато още са замаяни. Най-добре ще е да действаме по този начин. Ако усложним нещата, ще се увеличат възможностите да прецакаме нещо. — Кима към компютъра. — Бяха достатъчно мили, за да ни осигурят видеонаблюдение на живо. Ще се възползваме. Вземете лаптоп с интернет и ще го направим в най-подходящия момент.

Планът му ми звучи добре. Поглеждам заместник-директора.

— Сър?

— Направете го. Стреляйте на месо, ако се наложи. И се уверете, че това видео никога няма да види бял свят. Последното нещо, което ни трябва в този случай, е връзка с убийцата Кърби Мичъл.

— Лаптопът ми има високоскоростна интернет връзка чрез мобилната мрежа — казва Кали. — Трябва ми само адресът на този фийд.

— Ще ти го пратя — отвръща Джеймс.

Брейди кима.

— Ще ви чакам на паркинга.

— Преди да приключа — казва Майкъл на Кърби, — ще изпиташ чудото да се изповядаш пред Бог. Ще научиш какво е да бъдеш прочистена от лъжите. Истината е светлина, Ева, като никоя друга.

— Действай по-бързо, нещастник, и спри да ме удряш в лицето. Едно момиче трябва да се харесва на момчетата, за да си намира гаджета, нали се сещаш?

— Да се захващаме за работа — нареждам аз. — Ако Кърби продължава да говори по този начин, може да не ѝ остава много време.

Започни с нещо малко, Ева. Понякога така е най-добре. Започни с дребните неща и постепенно ще стигнеш до най-срамните. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Всички сме в една кола. Алън шофира и следва Брейди и екипа му във вана пред нас. Лаптопът е в мен.

Кърби се усмихва.

— Разбира се. Имам нещо дребно за теб.

— Да? — Майкъл звучи доволен и може би малко изненадан, че се е съгласила толкова лесно.

— Става въпрос за първата ми свирка.

Майкъл кима.

— Сласт, орален секс. Много добре. Продължавай.

— Имаше едно много готино хлапе, голямо сладурче, нали се сещаш? Чух, че имал голяма пишка, а тогава бях виждала такива само на снимки, не и на живо. От плът и кръв , нали се сещаш?

— Да, да, продължавай. — Явно Майкъл не оценява употребата на цветущи средства от Кърби.

— Както и да е, казах му, че искам да видя стария голям хотдог и хей, какво съвпадение, той също искаше да ми го покаже. — Приятелката ми завърта очи. — Момчетата са много забавни понякога. Та той имаше кола, затова една вечер се измъкнах от вкъщи и се срещнахме пред нас, след което отидохме на един паркинг до брега. Казах му да извади голямата близалка. Играта на думи е напълно умишлена. Оказа се, че някой е добавил няколко сантиметра отгоре. Така, де, не беше малък, но съм смукала и по-големи, сещаш се.

— Давай по същество, моля те.

— Беше много сладък. Като че ли имаше малък армейски шлем, излъскан до блясък и готов за действие. „Сержант Кур се явява на служба, госпожо!“ — Кърби се засмива.

— Тази уличница ти губи времето — казва Франсис някъде зад камерата.

— Хей, това си е моят грях, нали така? Докато казвам истината, аз решавам как да я кажа.

Майкъл кима.

— Съгласен съм, Ева. Продължавай.

— Добре. Така, реших, че е дошло време да налапам лакомството, нали се сещаш, лап-лап-лап! Отворих широко уста и пуснах влака в тунела. В този момент той започна да пищи.

Настъпва моментно мълчание. Майкъл се намръщва.

— Защо е пищял?

Кърби въздиша драматично.

— Ами, бях само на дванайсет, а той на шестнайсет и много готин. Бях нервна. Много се тревожех да нямам лош дъх, затова час преди срещата си направих гаргара с ментов освежител за уста. После, преди да започна да… сещаш се, изсмуках цяла камара ментови бонбони. — Кърби изцъква с език. На лицето ѝ е изписано подигравателно съжаление. — Бедничкият. Едва не му излязоха мехури на пишлето. Започна да пищи и ми изблъска главата. От личен опит ти казвам, че нещата трябва да са доста сериозни, за да се случи нещо такова. Той излезе от колата и започна да обикаля в кръг и да вика: „Гори, гори, гори!“. Ето, това, казвам ти, е истински грях.

— Кое по-точно?

— Че не му направих хубава свирка. — Кърби поклаща глава. — Дали Големият шеф ще ми прости? Никога повече не се повтори, а и вече съм много добра в свирките, можеш да бъдеш сигурен.

— О, Кърби — простенвам аз. — Защо просто не млъкнеш и не се подчиниш?