Клайв Касслер - Черно море

Трапът го блъсна отстрани, когато зодиакът се стрелна към повърхността. Ударът едва не му изкара въздуха, но въпреки това Пит не изпусна въжето. Товарният кораб продължаваше да се плъзга край него, затова той не усещаше, че изплува, докато ушите му не заглъхнаха. Секунда по-късно беше изстрелян над вълните от инерцията на изплуващата надуваема лодка. След като се съвзе, доплува до борда на зодиака. Подгизналият Джордино протегна ръка над борда и му помогна да се прехвърли вътре. Там му се усмихна:

— Радвам се, че не изчака да удари дъното, докато освободиш въжето.

Пит пусна изтощена усмивка.

— Исках да ти осигуря малко забавление. Как е нашият приятел?

— Ако говориш руски, той може лично да ти каже. Глътна малко морска вода, докато бяхме във водата, но всъщност изглежда по-добре, след като повърна.

Морякът седеше на пода на зодиака и се държеше за една от пейките. Макар кожата му да беше бледа, очите му изглеждаха ясни и дишаше с лекота. Той погледна към Пит и му кимна.

Около тях водата беше покрита с най-различни останки от кораба. Наблизо се чу шум от двигатели. Вторият „Зодиак“ на „Македония“ ги наближи бързо и взе лодката им на буксир, за да ги върне в изследователския кораб. Членът на екипажа на товарния кораб бързо беше закаран в болничното отделение, а Пит и Джордино се качиха на мостика.

Капитан Стенсет ги поздрави с две големи чаши горещо кафе.

— Момчета, май си оставихте твърде малко време за напускане на кораба.

Джордино отпи с наслада от топлата напитка.

— Времето беше добро за нощно къпане, затова решихме да се гмурнем.

— Само един оцелял?

— За съжаление — отговори Пит. — По другите членове на екипажа нямаше следи от рани. Приличаше на изтичане на някакъв химикал или газ.

— Това има ли нещо общо с взрива?

— Не съм сигурен — каза Пит. — Беше доста зад трюма.

— Не изглеждаше толкова стар, че да става дума за застрахователна измама — отбеляза Джордино. — Ако е така, остават нещастен случай или осуетено отвличане.

Разговорът им беше прекъснат от обаждането на приближаващия се хеликоптер на Турската брегова охрана.

Стенсет се обърна към Чавес.

— Кажи им, че „Кримска звезда“ потъна и се намираме на мястото, където това стана. Ще се радваме на помощта им за издирване на оцелели.

Миг по късно се чу плющенето на витлата на спасителния хеликоптер. Пит и Джордино излязоха на крилата на мостика, докато от машината оглеждаха малкото петно с плаващи отломки от кораба. Яркият му прожектор се съсредоточи върху няколко трупа във водата.

Джордино поклати глава.

— Целият екипаж е загинал с изключение на един.

Вторачен в търкалящите се по повърхността вълни, Пит кимна.

— Да, кораб на смъртта, който отнесе своята тайна със себе си. Поне засега.

— Искаш ли последното парче баница?

Ана Белова погледна към мазното пликче, протегнато към нея, и поклати глава. — Не, благодаря. Дори да исках нещо за хапване в полунощ, нямаше да си запушвам артериите с това.

Нейният партньор, добродушен мъж на име Петър Ралин, пъхна ръка в пликчето между автомобилните седалки, измъкна печивото с ябълкова плънка и го пъхна в устата си. Изглежда, помисли си Белова, българският полицай никога не пътува без пликче с хляб или сладки, но въпреки това успява да запази стройната си фигура.

Той бръсна троха от ризата си.

— Информаторът на дирекцията явно е пълен провал. През този пункт от два часа не е минавал камион.

Ана надникна през предното стъкло на тяхната „Шкода“ към граничния пункт „Малко Търново“. Най-малкият от няколкото гранични контролно-пропускателни пункта на границата между Турция и България обслужваше лекия автомобилен и туристически трафик по Черноморското крайбрежие. Откъм българската страна на границата господстваше неравната линия на горите в природен парк „Странджа“, а откъм турската — селски пейзаж.

Паркирала на турска територия, на по-малко от петдесет метра от границата, Ана наблюдаваше как млад мъж на мотоциклет приближава пропускателния пункт. Когато пресече границата, тя видя, че носи малко прасе в кафез, вързан на задния калник.

— Продукти за полунощно барбекю? — подхвърли Ралин.

— По-скоро сутрешно. — Ана потисна прозявката си. — Мисля, че пропиляхме достатъчно време и излапахме достатъчно баница, за да сложим край.

— Чакай малко. Идва още нещо.

По хълмовете заигра мътна жълта светлина, превръщайки се в ярки лъчи от фарове, щом возилото наближи и спря на граничния пункт. Беше очукан камион с дървена каросерия и брезентово покривало. Мръсният черно-бял номер говореше за турска регистрация.