Клайв Касслер - Черно море

Трехорн го заоглежда с леко любопитство.

— Привлекателно момиче като вас не бива да се перчи с такова богатство из Уестминстър.

Дърк се усмихна.

— Съжалявам глупака, който би се опитал да й го отнеме.

— Ще се радвам повече от всичко да се отърва от него — обясни Самър, — ако можете да ме посъветвате за подходящ получател.

— Имам много контакти с хора от Кралския флот, които биха се радвали да го получат. Вероятно ще свърши в техния чудесен музей в Портсмут. — Той сложи чифт очила за четене и започна да проучва кюлчето. — Ако не се лъжа, това е руският имперски герб с короната на Романови.

— И ние мислим така — потвърди Самър. — Смятате ли, че „Кентърбъри“ може да е превозвал голям товар злато от Русия?

Трехорн остави кюлчето на масата и поглади брадичката си.

— Разбира се, всичко е възможно, но се съмнявам. Товарите със злато дори по време на Първата световна война са били много добре документирани. Няма нищо в корабния архив, което да подсказва подобно нещо. По това време превозът на товарите руско злато до Английската банка за закупуване на въоръжения вече е прехвърлен в Тихия океан. — Той поклати глава. — Може би руснаците знаят нещо, което ние не знаем. Къде точно на борда на кораба намерихте кюлчето? — Той плъзна по масата една черно-бяла снимка на „Кентърбъри“.

Дърк посочи ниската палуба на надстройките под мостика.

— Първата каюта откъм десния борд.

— Подходящ подслон за дипломат като Хънт — каза Трехорн.

Самър се смръщи.

— Благодарение на „Тавда“ вече е разрушена.

— Може би напълно преднамерено. — Гласът на Трехорн заглъхна. Той стана и понесе бутилката с уиски към кабинета си. — Е, Джулиън, ти се погрижи да се отървете от това злато, преди всички изкусни мошеници в Лондон да ви погнат. Междувременно аз ще си уредя среща в Националните архиви, за да хвърля едно око в документите на сър Хънт.

— Много мило от ваша страна, че сте готов да ни помогнете — изчурулика Самър. — Има ли нещо, което ние можем да направим, за да ви се отблагодарим?

— Разбира се. — Трехорн огледа помещението, после скри бутилката за книгите. — Можете да не казвате на жена ми за това как си подсилих чая.

В другия край на Лондон, в квартала Уайтчапъл в бедняшкия район Ийст Енд, Виктор Мансфилд влезе в сумрачен пъб на име „Глиганската глава“. Носеше спортно сако „Прада“, с което беше прекалено издокаран за немногобройната клиентела, която пиеше в заведението преди обед. Само един сив човек в сив костюм, седнал в едно от крайните сепарета, изглеждаше също толкова не на място. На бара Мансфилд поръча две халби „Гинес“ и ги занесе на масата на сивия мъж.

— Господин Бейнбридж? — попита той.

— Да. — Единствената сричка беше произнесена със сухия монотонен глас на банкер, който преглежда молба за заем. Сивият мъж изгледа бирата иронично. — Боя се, че за мен е малко рано.

— Не се притеснявайте — успокои го Мансфилд и отпи голяма глътка от едната халба. После остави чашата и се наведе към мъжа. — Нуждая се от информация за пратка злато от Русия до Лондон в началото на 1917.

— Да, казаха ми това — отговори Бейнбридж. — Архивите на Английската банка, до които имам неограничен достъп, са твърде ясни по този въпрос. Има само една-единствена пратка в размер на двайсет милиона паунда, вложени в хранилището на Английската банка в Отава през април 1917 година.

— Отава в Канада?

— Между 1914 и 1917 има четири големи пратки злато за Великобритания по договор за военни материали. Първата е през 1914, когато два британски военни кораба — „Дрейк“ и „Монтоа“, приемат пратка от осем милиона паунда злато по време на нощна среща на трийсет мили в морето от Архангелск. Въпреки опитите за опазване на тайната германците научават за пратката и едва не потапят съдовете, преди да успеят да стигнат безопасно до Ливърпул. След това пратките злато се изпращат по суша във Владивосток, откъдето японски военни кораби ги откарват до Ванкувър. Кюлчетата са прехвърляни в извънреден склад на Английската банка в Отава, където се съхраняват. През 1915 пратките са в размер на десет милиона, през 1916 — трийсет, и двайсетте милиона през 1917 година, за които вече стана дума.

Докато банкерът разказваше, Мансфилд видя дъното на своята халба с „Гинес“ и я остави на масата.

— Оказва се, че прехвърлената сума не е кой знае колко голяма — каза той, докато посягаше за втората чаша.

— Шейсет и осем милиона не звучат кой знае колко много днес, но в днешни пари или злато това са тринайсет милиарда.