Марк Хименес - Обвинена в убийство

Скот седеше на задната тераса и погледът му се рееше към хоризонта. Не знаеше какво да мисли и на кого да вярва. Може би детекторът на лъжата би му помогнал да се ориентира.

Пенсионираният агент на ФБР Гюс Граймс беше нагазил до колене във водата и размахваше дълъг въдичарски прът. Той живееше до един отдалечен плаж на неголям полуостров в малка къщичка, скрита зад редица пясъчни дюни.

Скот и Ребека паркираха колата, заобиколиха къщата и намериха Гюс, улисан в риболовните си занимания. Като ги видя, той излезе от водата и закрачи към тях. Тялото му излъчваше миризма на море; имаше вид на някой от онези безделници, които се шляят по плажовете, а не на бивш специален агент на ФБР.

Скот му представи Ребека и каза:

— Приятно местенце. Без любопитни съседи…

— Преди Айк на полуострова имаше три хиляди къщи — каза той. — Оцеляха едва дузина. Моята не беше сред тях. Построих я наново с парите от застраховката, за да не скучаят рибите без мен.

Влязоха в къщата, която отвътре напомняше магазин за риболовни такъми.

— Познаваш ли Ханк Ковалски? — попита Скот.

— Разбира се. Ханк идва тук през почивните дни. Заедно ловим риба.

— Всички пенсионирани агенти на ФБР ли се преселват в Галвестън?

— Само по-умните.

Карин вече бе обяснила случая на Гюс по телефона. Скот извади от куфарчето си един документ и му го подаде.

— Декларация за конфиденциалност.

Гюс кимна.

— Разбирам.

Ако резултатът се окажеше неблагоприятен, Скот не искаше това да изтече в пресата или да стигне до окръжния прокурор. Гюс подписа документа, без да го чете, и му го върна.

— Значи работиш у дома?

— Не ми трябва офис. Правя по шест-седем теста месечно, колкото да си добавям към пенсията. Живея сам с рибите си. Жена ми почина преди три години, синът живее в Ню Йорк, адвокат в голяма кантора. Мрази работата си, но трябва да изкарва пари.

— Страхотен изглед! — каза Ребека.

За разлика от Скот, тя изглеждаше напълно спокойна, което не убягна на Гюс.

— Кой ще се явява на теста, ти или тя? — попита през смях той, като го плесна по рамото. — Адвокатите винаги се притесняват повече от клиентите си. — После се обърна към Ребека. — Хайде, седни и ще ти обясня как става.

Гюс й посочи един стол до ниска масичка, върху която се намираше полиграфът.

— Това си е вид лаптоп — каза той. — Онези устройства с многото писци, които си виждала по телевизията, които чертаят криви по лента, са заменени с дигитални машини.

Той вдигна маншета за измерване на кръвно налягане и го нахлузи върху лявата й ръка.

— Все едно си на лекар. Това нещо мери пулса и регистрира промени в кръвното. А тези тук се наричат пневмографи. — Гюс уви две гумени тръбички около гръдния кош и корема й. — Те броят вдишванията. А това са сензори за потене. Когато човек лъже, кожата му се поти.

С тези думи той сръчно постави два диода върху пръстите на ръцете й.

— И така, тази машина регистрира притеснение и стрес посредством изменения в пулса и дишането, кръвното налягане и влажността на кожата, като аз ги съпоставям с отговорите на конкретни въпроси. Притеснението е индикатор за лъжа. Това е, което детекторът открива: дали се притесняваш. Всъщност „детектор на лъжата“ не е точно наименование, доколкото машината не може да открие дали лъжеш, а следи единствено физиологичните ти реакции. Затова данните от теста не се допускат като доказателство в съда. И така, готова ли си?

Ребека се усмихна.

— Готова съм.

Гюс си сложи очилата за четене.

— Скот, ще те помоля да ни оставиш сами известно време. Тестът не се получава в присъствие на наблюдатели. Ще отнеме около час.

Той придружи Скот до задната врата на къщата.

— Не се притеснявай, жената ще се справи. Повечето хора, които тествам, нервничат като котка в чувал. Но не и тя. Не виждам следи на боязън и притеснение при нея. На излизане Скот прошепна на Гюс:

— Попитай я вземала ли е кокаин.

Скот крачеше замислено по пустия плаж. Само преди две години животът му изглеждаше перфектен: съдружник във „Форд, Стивънс“ със 750 хиляди долара годишна заплата, огромна къща в Хайланд Парк, ферари, мис ЮМУ за жена, Бу…

Докато изведнъж изгуби този живот.

А сега можеше да си го върне. „Форд, Фени“. Милион долара годишно. Ъгловият кабинет на шейсет и втория етаж. Здравна застраховка. Ферари. Ребека. Бу. Шами.

Но искаше ли го той? И щеше ли да бъде същото? Щеше ли новият му стар живот да включва и Ребека, или на Бу щеше да й се наложи да посещава майка си в затвора? До делото оставаха деветнайсет дни.