Марк Хименес - Обвинена в убийство

1. Неверие — парализиран си от шока, че съпругата ти те е оставила заради друг.

2. Отричане — решаваш, че тя сигурно има тумор в мозъка, което е единственото правдоподобно обяснение за подобна налудничава постъпка.

3. Гняв — нападаш я заради нейната измяна.

4. Разкаяние — обещаваш да се промениш, само и само съпругата ти да се върне при теб и да заживеете постарому.

5. Срам — изолираш се от обществото, защото си въобразяваш, че където и да отидеш, всички знаят.

6. Самообвинение — тя те е изоставила заедно с децата ти, но по някаква странна логика ти си този, който я е предал. Обвиняваш себе си. За всичко си виновен ти.

Както Скот сам бе имал възможност да се убеди, първите пет фази преминаваха относително бързо. Но самообвинението щеше да го държи дълго… може би завинаги? А едва когато успееше да излезе от тази шеста фаза, можеше да премине към седмата:

7. Излекуване.

Дали някога Скот Фени щеше да се излекува от Ребека Фени?

Зърна я в далечината — самотна фигура, облечена в бяло и застанала до голямата бяла къща на фона на синьото утринно небе. И тя, и къщата бяха осветени от лъчите на изгряващото слънце и сякаш сами излъчваха светлина.

На пясъчния плаж имаше неголяма изкуствена дюна — явно ландшафтният архитект бе проектирал преграда срещу морските вълни. Предната част на къщата беше надвиснала над тази дюна, а задната се издигаше върху високи бетонни колони. Но това не беше някакво плажно бунгало, което се даваше под наем на туристи или студенти през ваканцията. Беше разкошна четириетажна вила за милиони долари, с огромна тераса на втория етаж, от която по стълби се слизаше на плажа. Между металните заграждения, поставени около нея, бяха опънати жълти полицейски ленти. Скот спря да тича и пристъпи към нея. Тя усети присъствието му и се извърна. Лицето й бе мокро от сълзи.

— Сънувах, че е бил на турнир и се е върнал.

Тя зарови лице в голите му гърди. Крехкото й тяло се разтърсваше от хлипове. Каквото и да му бе причинила, двамата имаха дете. Бракът може да се разпадне, но тази връзка остава. И сега Скот прегръщаше именно тази жена — майката на детето му, а не онази, която някога го бе напуснала заради друг. Остави я да се наплаче и когато тя се поуспокои, попита:

— Ребека, какво всъщност се случи онази нощ?

— Събудих се и го открих мъртъв.

— А преди това?

Тя избърса лицето си с длани.

— Вечеряхме в „Гайдо“.

— По кое време?

— Около седем.

— Пихте ли алкохол?

— Да, и двамата.

— Бяхте ли пияни?

— Имахме повод за празнуване.

— Какъв?

Тя се поколеба и извърна глава встрани.

— Трей ми предложи брак.

— След две години?

Ребека вдигна рамене.

— А ти какво му каза?

— Казах му: „да“.

Дори след две години раздяла думите й го жегнаха.

— Кой друг беше там?

— Разни местни и… Рикардо, келнерът, който обикновено ни обслужва.

— Карахте ли се?

— С Рикардо ли?

— С Трей.

— Не. Бяхме щастливи. Вечерта беше празнична.

— Рикардо чу ли Трей да ти прави предложение?

— Едва ли. Но по-късно, така или иначе, му казахме.

— И после?

— Прибрахме се вкъщи.

— Кой шофира?

— Трей. Не ми даваше да карам бентлито.

— Трей е имал бентли?

— Кабриолет. В гаража е.

— По кое време се прибрахте?

— Към десет.

— Дълго сте вечеряли.

— Нали ти казах, празнувахме.

— После?

— Разходихме се по плажа. Точно тук, където сме сега. После си легнахме.

— Колко беше часът?

— Единайсет. На сутринта Трей трябваше да става много рано, имаше тренировки за Открития шампионат.

— И в един момент ти се събуди?

— Беше ми студено.

Очите й бяха приковани в терасата над главите им. Гласът й беше равен, сякаш даваше свидетелски показания като страничен наблюдател на събитията от онази нощ.

— Спалнята е ей там, в края на терасата. Спяхме на отворени врати, за да чуваме вълните. Станах, за да затворя, но реших да изляза на терасата. Беше тихо, чуваше се само прибоят… обляха ме пръски, избърсах лицето си… но го усещах все така мокро. Огледах се… по мен беше полепнало нещо тъмно. Втурнах се вътре, запалих лампата и навсякъде имаше кръв… по него, по мен… Бях спала, обляна в кръвта му.

Тя заплака отново. Скот я прегърна през рамо.

— Ребека…

Изчака, докато тя извърна глава към него. Искаше да я гледа в очите, когато й задаваше въпроса си и когато получаваше отговора й.

— Ти ли го уби?

Тя не отклони погледа си.

— Не. Кълна ти се, Скот, аз го обичах.