Марк Хименес - Обвинена в убийство

Той мислено зачеркна опция В.

Навремето, когато искаше да се усамоти за размисъл, обичаше да кара ферарито из улиците на Далас. Странно, в джетата мисленето не му спореше толкова. Той паркира колата, влезе в кантората на „Фени, Херин, Дъглас“ — стара двуетажна къща във викториански стил южно от Хайланд Парк — и завари целия си персонал, скупчен в рецепцията. Приличаха на героите от филма „Изгубени“: Боби Херин — трийсет и осем годишен, нисък и набит, с рядка косица и надупчено от шарка лице, винаги готов да пусне някоя остроумна забележка; Карин Дъглас — убийствено интелигентната и доста хубавичка колежка и приятелка (и отскоро съпруга) на Боби, с десет години по-млада от него и бременна в седмия месец; Карлос Ернандес — двайсет и осем годишен пуерториканец, излъчващ мачизъм през всяка пора на татуираното си тяло, метър и осемдесет на ръст и деветдесет килограма чиста мускулатура, който превеждаше от испански, докато се обучаваше за правен помощник в кантората; и накрая Луис Райт — трийсетгодишният добродушен чернокож великан с няколко златни зъба в устата, съвместяващ длъжностите шофьор на кантората и бодигард на семейство Фени. Този ден израженията им бяха мрачни и напрегнати като на корабокрушенци, които току-що са разбрали, че няма никога да се измъкнат от пустинен остров.

— Хайде, хайде, деца, не губим за пръв път дело!

— Ама и делото ли загубихме?!

Скот въздъхна.

— Да, Боби, загубихме го.

— Май и тоя месец ще караме без заплати — обади се Карлос и Луис го стрелна с гневен поглед.

— Не се тревожи, Карлос, ще измислим нещо.

Никой не отговори.

— Какво?!

Всички едновременно погледнаха към Боби, който явно бе изтеглил късата клечка, и мълчаливо се разотидоха по стаите си. Преди да изчезне зад ъгъла, Луис подвикна през рамо:

— Мистър Фени, благодаря за новата книга!

Както Шами не се решаваше да му каже татко, така и Луис отказваше да го нарича Скот.

— Онази от Фицджералд — поясни Луис. — Много ми харесва. — Той изпъчи гърди като Шекспиров актьор, пое си дълбоко въздух и изрецитира: „Тъй се борим с вълните, лодки срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“

Френсис Скот щеше да се окаже прав — животът непрестанно връщаше Атикъс Скот Фени в миналото му.

— Много добре, Луис!

С гордо вдигната глава Луис излезе от стаята.

— Коя е новата книга на месеца? — попита Боби.

Луис нямаше дори гимназиална диплома — завършил бе едва девети клас, но беше буден и любознателен. Скот му бе помогнал да се пристрасти към четенето. Всеки месец му даваше по една книга. Предишния месец това беше „Великият Гетсби“.

— „Няма място за старите кучета“.

— Страхотна е. Филмът също.

Скот се качи по стълбите към кабинета си. Боби тръгна след него, като мляскаше с дъвката, с която се опитваше да замени цигарите, откакто бе разбрал, че ще става баща.

— Какво ще кажеш за Били? — попита той.

Търсеха име на бебето.

— Звучи ми малко несериозно.

— Джоуи?

— Може би…

— Сид?

— В никакъв случай!

Скот и Боби бяха съученици и състуденти и бяха живели заедно на квартира в Хайланд Парк. Футболните подвизи на Скот му бяха открехнали, поне първоначално, вратата към успеха в Далас. Боби не беше футболна звезда и същата тази врата се бе затръшнала под носа му. След завършване на Юридическия факултет на Южния методистки университет Скот бе постъпил във „Форд, Стивънс“, където постепенно се бе издигнал до съдружник, докато Боби едва бе свързвал двата края като адвокат със своя малка кантора в Източен Далас. Съдбата ги бе събрала отново покрай делото за убийството на Маккол. Оттогава бяха станали неразделни приятели и колеги.

Боби пристъпи в кабинета на Скот.

— Ъъъ… Скоти, тази сутрин по новините…

— Боби, няма да повярваш какво предложение ми направи Бъфорд!

— Какво?

— Иска да ме издигне за федерален съдия, да заема мястото му.

— Сериозно? Ами това е… това е направо страхотно, Скоти!

Боби бе престанал да мляска с дъвката. Скот веднага забеляза загрижеността по лицето на приятеля си. Боби се гласеше да става баща, а Скот можеше да напусне кантората. Тя и сега едва се крепеше на повърхността, а без водещия си адвокат щеше да загине.

— Боби, един федерален съдия има право да наеме на щат адвокати по свой избор, като теб и Карин. Също и Карлос за помощник-адвокат, а и за Луис… ъъъ, ще помисля за някакво местенце.

— Искаш да кажеш, че ще станем държавни служители?