Джеффри Арчер - Ези печели

— За мен е чест — каза Саша. — И удоволствие да служа в първата ви администрация.

— Освен това бих искал да ме държите в течение за ставащото в Русия, особено ако личното ви положение се промени — продължи премиерът.

— Личното ми положение ли, господин премиер?

— Посланикът ни в Москва ми каза, че ако решите да се върнете в Русия и да се кандидатирате срещу Елцин, ще спечелите с по-голямо мнозинство, отколкото аз изкарах на изборите. Случи ли се това, аз ще съм онзи, който ще се опитва да си уреди среща с вас.

— Но мандатът на Елцин изтича след три години.

— Да, но социологическите проучвания показват, че процентът му на одобрение е едноцифрено число и продължава да пада.

— Социологическите проучвания нямат значение, господин премиер. В Русия е важно колко бюлетини попадат в урните, кой ги слага там и най-вече кой ги брои.

— Дотук с тяхната гласност — каза Блеър. — Но имам чувството, че времето ви може и да дойде, Саша. Така че ме дръжте в течение, а дотогава успех на новата работа.

Секретарката се наведе и прошепна нещо в ухото на премиера. На Саша не му беше необходимо да му казват, че срещата е приключила, и се канеше да си тръгне, когато премиерът добави:

— Името ви също е в списъка на онези, които ще бъдат поканени в Тайния съвет.

— Благодаря, господин премиер — каза Саша и двамата си стиснаха ръцете.

Когато излезе от кабинета на премиера, Саша завари същата млада жена да го чака в коридора.

— Ако ме последвате, господин министър, отвън ви чака кола, която да ви откара до Външно министерство.

Денис Хийли му беше казал веднъж, че човек никога не забравя първия, който го е нарекъл министър. Но че само след седмица имаш чувството, че това е малкото ти име.

Докато излизаше от Номер 10, Саша се размина с влизащия Крис Смит и се зачуди какво ли място ще бъде предложено на него. Стъпи на тротоара и някакъв як мъж, който спокойно можеше да е нападател на местен отбор по ръгби, се представи.

— Добър ден, господин министър, аз съм Артър и съм вашият шофьор.

И отвори задната врата на чакащата кола.

— Предпочитам да седна отпред — каза Саша.

— Боя се, че не може, сър. Съображения за сигурност.

Саша се качи отзад. Неволно се зачуди за какво изобщо му е кола — Външно министерство беше само на няколкостотин метра. «Съображения за сигурност» — отново му обясни Артър.

— Мога ли да се обадя по телефон?

— Апаратът е в облегалката за ръка, господин министър. Просто вдигнете слушалката и веднага ще се свържете с телефонната централа на Външно. Кажете им кого търсите и ще ви свържат на мига.

— Ако им дам номера, нали?

— Това няма да е необходимо, сър.

Саша повдигна облегалката и взе слушалката.

— Добър ден, господин министър — каза нечий глас. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с жена си.

— Разбира се, сър, свързвам ви.

Фиона веднъж му беше казала, че е нужно малко време да свикнеш с внезапната промяна в стандарта, след като минеш от опозиция в мнозинство.

— Ало? — обади се гласът от другата страна на линията.

— Добър ден, обажда се Саша Карпенко, министър на Нейно Величество във Външно министерство.

Изчака Чарли да избухне в смях.

— Съжалявам, господин министър — каза гласът, — но жена ви в момента я няма. Ще й предам, че сте я търсили.

— Много се извинявам… — започна Саша, но връзката вече беше прекъснала.

— Току-що направих първия си гаф, Артър.

— И съм сигурен, че няма да е последният. Но трябва да призная, че сте първият, който успя да го направи още преди да е стигнал до министерството.

Бостън и Давос, 1999

Заседанието на борда вървеше достатъчно гладко, докато Джейк не премина към последната точка от дневния ред — «Други».

— Какво иска Ивлин? — попита председателят, зяпнал невярващо главния си изпълнителен директор.

— Да продаде своите петдесет процента в банката. Предлага ги първо на нас.

— Колко биха стрували акциите й на пазара? — попита Боб Ъндъруд.

— Четиристотин, може би петстотин милиона.

— А колко иска тя за тях? — попита Мич Блейк.

— Един милиард.

Събралите се мъже, които бяха в състояние да играят покер часове наред, без и един мускул на лицето им да трепне, ахнаха от изненада.

— Ивлин много добре осъзнава, че докато притежава петдесет процента от банката, все едно е опряла пистолет в главата ни.

— Което означава, че спокойно може да дръпне и спусъка — каза Алекс. — Защото ние не разполагаме с такива пари.