Джеффри Арчер - Ези печели

— И какво следва? — попита Чарли.

— Подобно на много мои колеги, ще седя до телефона с надеждата да получа обаждане от премиера.

— А ако не ти се обади? — попита Наташа.

— Ще седя на задните редици през следващите пет години.

— Не мисля — каза Чарли. — Междувременно, някои от нас имаме работа. Обади ми се веднага щом научиш нещо. И не забравяй, че тази сутрин ти караш Наташа на училище — добави тя и излезе, за да хване метрото до гара Виктория.

Саша счупи черупката на яйцето си и откри, че е твърдо сварено. Когато Наташа отиде да си вземе чантата, той се опита да прочете сутрешните вестници. Те вече бяха история. Искаше да прочете утрешните вестници и да научи, че са му предложили работа.

Наташа надникна в кухнята.

— Хайде, татко, време е да тръгваме. Не бива да закъснявам.

Саша заряза недояденото яйце, грабна ключовете на колата от етажерката и бързо последва дъщеря си на улицата.

— Казах ли ти, че тази година в училищното представление ще играя Порция? — попита Наташа, докато си слагаше колана.

— Коя Порция? — попита Саша и потегли.

— От «Юлий Цезар».

— «Ти, Порция, си мойта високоуважавана съпруга, тъй близка, както алените капки за моето потиснато сърце!» [23] Шекспир, «Юлий Цезар», Второ действие, първа сцена. Превод В. Петров (с малка промяна от автора). — Б.пр.

Наташа продължи:

— «Тогава щях да зная твойте тайни! Жена съм аз — признавам, — но все пак жена, която Брут нарече своя.»

— Не е зле — каза Саша.

— Все още търсим подходящ за ролята на Брут, ако случайно не намериш някакво друго занимание, папа — каза Наташа, докато спираха пред училището.

— Офертата си я бива. Ще ти кажа довечера дали нямам по-добра.

— Между другото — каза Наташа, докато слизаше, — сгреши една дума.

— Коя?

— Нали все ми казваш: не бъди мързелива, момиче, потърси сама? Приятен ден, папа, и късмет!

Саша изчака телефонът да иззвъни три пъти, преди да вдигне.

— Саша, Бен съм. Просто се обаждам да ти пожелая късмет.

— Съжалявам, че изгуби мястото си, приятелю. Но съм сигурен, че ще се върнеш.

— Съмнявам се. Имам чувството, че партията ти ще държи мнозинството известно време.

— Няма ли изгледи да те пратят в Камарата на лордовете?

— Прекалено съм млад. Пък и опашката за там вероятно е доста дълга.

— Ще поддържаме връзка — каза Саша, като си даваше сметка, че това няма да е чак толкова лесно.

— Ще те оставя на мира — каза Бен. — Знам, че сигурно очакваш обаждане от Номер десет. Успех.

Саша още не си беше седнал, когато телефонът иззвъня отново. Той грабна слушалката още преди да е звъннал втори път.

— Номер десет — каза гласът на телефониста. — Премиерът се питаше дали можете да се видите с него в три и двайсет следобед.

«Ще проверя графика си дали съм свободен», едва не отвърна Саша, но каза само:

— Разбира се.

През следващия час се преструваше, че гледа новините, че чете вестници и дори че обядва. Обадиха му се няколко колеги, които също бяха получили покани или все още чакаха с безпокойство, както и други, сред които Алф Райкрофт, които искаха да му пожелаят успех. Между разговорите Саша нахрани сънливия котарак и прочете второто действие на «Юлий Цезар», за да открие сбърканата дума.

Потегли за Камарата на общините малко след 14:30 и паркира на паркинга за депутати. Полицаят на портала му отдаде чест веднага щом го видя. Дали знаеше нещо, за което Саша бе в неведение?

Излезе от Уестминстърския дворец малко след три, бавно прекоси площада и продължи по Уайтхол покрай Външното министерство. Дали онези вътре го гледаха? Дежурният полицай на Даунинг стрийт нямаше нужда да проверява списъка си.

— Добър ден, мистър Карпенко — каза той и му отвори портала.

— Добър ден — отвърна Саша и започна дългото вървене по улицата, за да разбере съдбата си.

Изненада се, когато вратата на Номер 10 се отвори още докато беше на няколко крачки от нея. Той влезе вътре за първи път и видя млада жена, която го очакваше.

— Добър ден, мистър Карпенко. Бихте ли ме последвали?

И го поведе по стълбището покрай портретите на бившите премиери. Джон Мейджър вече беше заел мястото си между тях.

Когато стигнаха първата врата, младата жена спря, почука леко, отвори и се дръпна настрани. Саша влезе и завари премиера седнал срещу празен стол, на който като че ли вече бяха седели няколко души. Зад него седеше секретарка с химикалка в ръка.

— Сигурен съм, че не сте особено изненадан — каза премиерът, след като Саша седна, — но бих искал да се присъедините към Робин във Външно като негов заместник-министър. Надявам се, че ще можете да приемете предложението ми.