Стив Берри - Офицер и пешка

През 2011 г. най-после властите построяват паметник на тази величава борба, който понастоящем се издига на Плаза де ла Конститусион. Както се казва и в романа (глава 34), за да стане това, е необходима промяна в градските наредби, забраняващи строежа на паметници в чест на събития, случили се след 1826 г. Универсалният магазин „Улуъртс“, който се намираше наблизо, вече го няма. Но барът от закусвалнята е постоянен експонат, изложен в сградата, построена на негово място, в която сега се помещава банка.

Що се отнася до останалите забележителности на Сейнт Огъстин, споменати в романа, ресторант „Колумбия“ (глава 36) е едно от любимите ни местенца с Елизабет, а Сейнт Джордж Стрийт (глава 35) е пропита с история. Зелените туристически влакчета кръстосват целия град. Тъй нареченият Пазар на роби се намира на централния площад. А пък кафе „Алказар“ заема дълбокия край на някога най-големия покрит басейн в Америка (глава 37).

Американската инвазия в Залива на прасетата в Куба (глава 33) е исторически факт, както и операция „Нортудс“, предложена (глава 37) на президента Кенеди, но в крайна сметка отхвърлена от него. Разбира се, Валдес няма нищо общо и с двете.

От много години насам се каня да включа Дисни Уърлд в свой роман.

Най-после имам тази възможност.

„Карибски пирати“, статуята на Дисни, покритата площадка пред железопътната гара в края на Главната улица, самата Главна улица — всичко това са реални атракции. Пуристите може и да открият разлики между онова, което е било преди двайсет години, и моето описание на парка, но аз реших да се придържам към съвременността, след като не знам точно как е било тогава. Вътрешностите на „Карибски пирати“ са изцяло измислени от мен, макар да не изключвам да приличат на нещо реално. Във всички останали аспекти атракцията е правдиво описана. Строителната площадка в глава 52 е добавена от мен, макар че, доколкото си спомням, в този участък на Вълшебното царство непрекъснато все нещо се строи. Днес там се намира „Земята на фантазиите“.

Този роман има за предмет най-вече последната година от живота на Мартин Лутър Кинг. На 4 април 1967 г., когато Кинг публично се обявява срещу войната във Виетнам, той навлиза в една неумолима спирала на пропадане, включваща пристъпи на дълбока депресия. Падението му е великолепно описано в книгата „Смъртта на един крал“ от Тавис Смайли. До 4 април 1968 г. (датата на неговата смърт) публичният му образ се изменя значително. Макар че определено остава един от водещите гласове за социално равенство в Америка, чиито думи се възприемат като важни от всички, междувременно започват да се надигат нови, по-войнствени гласове. В самото движение настъпва дълбок разкол по разделителната линия насилие/ненасилие. Протеклото във враждебна атмосфера съвещание на „Християнски лидери“ от 30 март 1968 г., споменато на няколко места в романа, е исторически факт. Без съмнение Кинг вече не е онова, което е бил само допреди две години.

„Речта от планинския връх“, цитирана в глава 60, е съкратена версия на действителните думи на Кинг, произнесени вечерта на 3 април. Премахнал съм от нея само онези аспекти, които нямат пряко отношение към смъртта. Останалото съдържание на глава 60 са думи на Кинг, а не мои. Говорил е без предварителни бележки, от дъното на душата си. Ако не сте чели или чували пълната реч, приканвам ви да го направите. Във всяка своя дума той звучи като човек, който знае, че скоро ще умре.

Помислете си само: за какво му е било нужно на Кинг да стои няколко минути на балкона пред стаята си в хотел „Лорейн“ на открито? Та той е бил обект на множество заплахи срещу живота му, а само преди няколко дни, на първото му шествие през Мемфис, е имало изблици на насилие. Предупреждавали са го да не се излага като лесна цел на публични места и въпреки това той го е направил.

Въпросът е интересен. Но ние никога няма да знаем отговора.

През 30-те години на XX в. поетът Лангстън Хюз написва „Стенописът на Ленъкс Авеню“, където пита: „Какво се случва с отложената мечта? Дали повяхва? Или просто избухва?“.

Трудно е да се каже. Какво ще стане с мечтата на Кинг, тепърва ще се види. Вече сме се отдалечили на петдесет години от смъртта му, а делото му изглежда все така недовършено. Приживе Кинг стигнал до извода, че расизмът, бедността и войната във Виетнам са неразривно свързани помежду си. Съвкупно те изпиват жизнените сокове на нацията. Надеждата му била, че Маршът на бедните, насрочен за лятото на 1969 г. във Вашингтон, ще помогне на хората да разберат връзката между трите. В своята „Реч от планинския връх“ той очертал рамката на своето наследство. Казал на своята последна публика, че е горд да бъде част от тази борба. След което завършил бележките си с тези пророчески думи: