Джеймс Роллинс - Ключът

Джулиан ахна и посочи електроенцефалографа.

Докато бяха гледали като хипнотизирани трансформацията, апаратът също се беше събудил и всичките му писци танцуваха безразборно.

— Какво става? — попита Лиза.

15:20

Безкрайната светлина разпръсна мрака.

Кат ахна — зашеметена, погълната от сиянието. Светлината беше енергия и материя едновременно. Изпълваше я, без да оставя нищо тъмно или скрито. Кат никога не се беше чувствала толкова изложена на открито, така уязвима и в същото време в такава безопасност.

Изпълни я глас, музика и говор в съвършена хармония. Не съдържаше думи, които тя можеше да изговори. Беше отвъд всичко, което бе изживявала някога, само познание и увереност.

Не искаше да престава да го слуша.

При тази мисъл се разнесе смях, светъл, ярък и изпълнен с щастие.

Онова, което успя да си преведе от казаното й, бледнееше пред оригинала. Свеждаше се до Монк ти казва, че те обича . Незнайно защо мисълта дойде с образа на прекрасен жребец, нарисуван от светлина.

Последва команда, на която не можеше да не се подчини.

А сега се събуди.

Кат отвори очи, макар че клепачите й бяха като оловни. Примигна от ярката светлина. Тя беше нищо в сравнение с онова, което я бе осветило преди малко, но въпреки това заслепяваше.

През светлината започнаха да се различават лица.

Две непознати и смаяни.

И едно, което познаваше.

„Лиза…“

Опита се да заговори, но не успя. Посегна да махне онова, което блокираше гърлото й. Лиза хвана китката й и вдигна другата си ръка към бузата си.

Кат усети горещите сълзи.

— Добре дошла — каза Лиза със смях и ридание едновременно. — Добре дошла от отвъдното.

27 декември, 10:06

Логроньо, Испания

На следващия ден в ярката свежа утрин Грей последва отец Бейли в сумрачната църква. Свещеникът го беше извикал в малкия град Логроньо, на сто и трийсет километра югозападно от Сан Себастиан.

Монк беше заминал за Щатите преди час, след като през нощта се бяха погрижили за огнестрелната рана в рамото му. Ковалски също замина с него в ролята на медицинска сестра. Докторите искаха да го оперират в Сан Себастиан, но Монк предпочете само да го зашият, за да може да хване следващия военен самолет до Вашингтон — изгаряше от нетърпение да се върне при Кат и момичетата.

Грей споделяше нетърпението му. Съгласи се на това отклонение само след като чу, че Сейчан е добре и се възстановява напълно от хипотермията, макар че имаше известна опасност палците на краката й да са измръзнали. Детето им също беше добре, цяло чудо след толкова много изпитания. Както беше казала Сейчан по телефона, детето определено е твое, няма нужда да правиш тестове за бащинство.

Така че Грей се отзова на повикването, макар че Бейли продължаваше да не казва за какво става дума и си оставаше дразнещо загадъчен. Каза само на Грей да дойде в църквата „Санта Мария де Паласио“ в Логроньо. Грей прочете за мястото по време на краткото пътуване до града. Църквата беше една от най-старите в района, от единайсети век. Представляваше смес от романски и готически стил, с внушителна кула с пирамидален връх.

Но отец Бейли не го беше извикал тук, за да се възхищава на архитектурата.

Поведе Грей през нефа, после през покритата колонада на вътрешен двор до малък параклис с яка дъбова врата, обкована с желязо.

Отвори вратата и се дръпна.

— След теб.

— Не разбирам — каза Грей, вече започваше да губи търпение. — Защо ме извика?

Очите на Бейли проблеснаха по онзи развеселен начин, който му напомняше за стария му приятел Вигор Верона.

— Не съм аз — каза той и му даде знак да влезе.

Грей прекрачи прага и видя, че параклисът не е празен.

Сестра Беатрис се изправи от мястото, където бе коленичила пред редица свещи. Кимна сериозно на Грей и му даде знак да заеме мястото й. За да не бъде груб — и все още изпитващ известен страх от монахинята, — той се подчини и коленичи върху Стойката с възглавничка.

Зад свещите имаше мраморен олтар, върху който беше поставена кутия. Беше определено в готически стил, покрита с филигран. Фината украса улавяше и отразяваше светлината на свещите, от което кутията сякаш гореше. Илюзията беше наистина майсторска. Сега Грей разбираше защо параклисът е така здраво залостен. Тази кутия със сигурност беше безценна.

— Това е реликварий — обясни Бейли. — Сандъче, в което се пазят мощите на светец.

— Прекрасен е, но защо…