Джеймс Роллинс - Ключът

Джулиан също го забеляза и се поизправи в стола си.

— Продължавай! Измисли нещо, с което да я разтърсиш. Нещо, което да я насочи към подходящия спомен.

Лиза се обърна към Кат.

„Но какво?“

14:36

Кат се събуди в задушаващия мрак. Смътно си спомняше топла светлина, която я привличаше — и после се беше озовала отново тук, в студената тъмна яма.

„Пусни ме“.

Вече дори не се бореше с тежкия мрак. Потъваше в него, търсейки отново топлата светлина. Докато не прогърмя вик.

Хариет! В беда!

Името на дъщеря й, тревогата зад думите я фокусираха. Вкопчи се яростно в тях, но беше прекалено уморена. Потъна отново, но не защото вече не й пукаше за дъщеря й, а защото не знаеше нищо, което би могло да помогне. Запита се дали не е попаднала в ада и не преживява отново и отново едно и също нещо, натякване как не е успяла да защити дъщерите си, принудително напомняне на онази нощ — битката, смазващия удар, двете безжизнени телца, отнесени покрай нея в нощта.

„Не мога да помогна“.

Въпреки това се опита. Беше готова да се продаде на дявола, ако това означаваше някаква надежда за дъщерите й. Отново си спомни онази нощ. Беше й трудно — невъзможно — да се съсредоточи. Появяваха се отделни детайли, но тя не можеше да ги улови, преди да са избледнели.

Спомни си! Кинжал! Валя! Чукче!

Искаше й се гласът да беше по-тих, за да може да потъне отново в мрака.

„Не знам нищо“.

Гласът упорстваше, не й даваше покой.

Сейчан! Коледа! Пени! Вирджиния!

На Кат й се искаше да можеше да освободи ръцете си, за да си запуши ушите. Със сигурност се намираше в ада. Това беше най-ужасното мъчение, което можеше да се измисли. Да искаш да спасиш дъщерите си, но да не си в състояние да…

И изведнъж замръзна в черното блато.

Ужасната нощ се разигра отново пред нея, този път по-ясно, всеки момент прелиташе покрай нея като размесени карти за игра.

Но защо?

Вирджиния!

Този път не беше вик, а нейна мисъл. Прелитащите картини забавиха ход. Тя отново лежеше на студените плочки на пода, стопляна само от собствената си кръв, изтичаща под нея. Маскирани мъже отнесоха момичетата й през вратата на кухнята в задния двор, към микробуса, паркиран зад гаража.

Помъчи се да се съсредоточи, да изтегли и да вдигне онази карта пред очите си, колкото да прочете какво е написано на нея.

„Не Вирджиния… А Западна Вирджиния“.

Съсредоточи се върху поредицата букви и цифри. Насочи цялата си енергия към тях. Изстиска всичко от спомена, като се опитваше да го излъчи през черепа си към света.

Но мракът я задушаваше.

Фокусът избледня.

Топлината и светлината я примамваха.

„Не, още не“.

Изблъска както мрака, така и светлината. Вкопчи се, като изстиска всичко от себе си, опъвайки самата си душа до скъсване.

„Чуй ме, чуй ме, чуй ме…“

14:38

— Лиза! Виж!

Почти прегракнала от викането в шлема на Кат, Лиза се обърна към станцията на Джулиан. Беше гледала как линиите на електроенцефалографа отново започват да стават прави.

„Отиде си“.

Отдръпна се и погледна монитора на Джулиан — и скочи.

На екрана смътно светеха цифри и думи, които вече започваха да се разсейват.

— Какво е това? — попита Сюзан и също стана.

Лиза знаеше. Беше викала до припадък Западна Вирджиния в шлема на Кат.

Всяко споменаване на името на щата сякаш разтърсваше нещо в приятелката й и раздвижваше писците на електроенцефалографа.

Лиза грабна телефона си и набра Пейнтър.

Докато чакаше, се обърна към приятелката си, погледна равните линии над леглото и прошепна:

— Успя, Кат. А сега си почини.

„Почивай в мир“.

15:01

Снегът заваля още по-силно.

Гората под хълма почти не се виждаше. Сейчан се тресеше. Всяко издишване я лишаваше от топлина. Хариет лежеше неподвижна в прегръдките й. Не можеше да каже дали е заспала, или е в безсъзнание. По-тревожното беше, че детето в корема й вече не се движеше.

Сейчан придърпа момичето още повече към себе си в опит да му предаде малкото останала й топлина.

Но това нямаше да продължи още дълго.

Чуваше приближаващите се преследвачи. Изкачваха се по хълма. От другата му страна се чуваха викове. Валя беше изпратила част от хората си там, за да й препречат пътя. Рускинята не възнамеряваше да губи плячката си заради още номера. Валя несъмнено знаеше, че Сейчан е в безизходица като покатерила се на дърво котка, заобиколена от кучета.