Джеймс Роллинс - Ключът

Рускинята вероятно предвкусваше последния сблъсък.

Сейчан вдигна пистолета, решена да й отнеме тази победа.

Оставаха й два патрона.

Погледна Хариет.

„По един за двете ни“.

Ако имаше трети, може би щеше да рискува и да изчака, за да отнесе със себе си някой от преследвачите, може би дори самата Валя.

Опря пистолета в тила на Хариет. Сълзите бяха замръзнали по бузите й преди минути. Тогава се беше сдържала и не стреля — но не заради някаква надежда. Просто не можеше да дръпне спусъка.

Спомни си как беше чела приказка за лека нощ на Хариет, как момичето се беше свило на кълбо до нея, гушнало плюшено зайче.

В същото време си представяше какво ще направи Валя с детето, ако го пипне.

„По-добре да умре свободна… отколкото да се превърне в измъчен роб на онази твар“.

Стисна пистолета по-здраво и премести замръзналия си пръст върху спусъка.

Наведе се напред и целуна детето за последен път по темето. Докато го правеше, видя, че малките бледи пръсти на Хариет са се свили около сребърния дракон, последния й коледен подарък.

Пръстът на Сейчан се стегна.

И спря.

Трябваше й цяла секунда да осъзнае защо е спряла. Усети го в гърдите си, преди да достигне до безчувствените й уши.

Глухо туп-туп-туп.

Последвано от скърцане на снега на не повече от метър от нея.

От снежната завеса пред нея изникна жена. Чертите й бяха бели като прясно сложена пудра, якето й беше сребрист лед, сините й очи бяха с цвета на най-студеното планинско езеро през зимата.

Снежната кралица.

Сейчан се довери на туп-туп-туп и рязко вдигна пистолета. Дръпна два пъти спусъка. Изстрелите бяха достатъчно силни да съборят сняг от ръба на скалния навес, който падна върху купчината, която вече покриваше нея и Хариет.

Именно това бяло покритие ги беше скрило от Валя достатъчно дълго, за да даде на Сейчан възможност да стреля.

Снежната кралица се оказа предадена от снега.

И двата куршума улучиха Валя — единият в гърдите, а вторият одраска бузата й, прерязвайки черното слънце. Тя отлетя назад и отново изчезна в снежната пелена.

Изведнъж небето се озари от ярка светлина.

Хеликоптери — летящи на тъмно в облаците — включиха прожекторите си. Пет на брой, превърнали се в студени слънца, които се спускаха през снега. Под тях се появиха въжета като змии и фигури се понесоха към земята, като стреляха надолу.

Едно въже се спусна само на метър от Сейчан и Хариет.

После кубинки.

Някой се втурна към тях.

Сейчан зяпна невъзможната гледка.

Цялото й тяло се разтресе.

— П… Пейнтър…?

— Реших, че ако някой удържа високата позиция, трябва да си ти.

Още хора се спуснаха зад него и се втурнаха с одеяла, от които се вдигаше пара. Сейчан им подаде Хариет.

— Помогнете й.

Навсякъде по хълма се чуваше стрелба. Пейнтър й помогна да се изправи. Сейчан беше твърде слаба, за да се държи на крака, и падна в обятията му.

— Ка… как?

— Кат — отвърна той, докато мяташе одеяло на раменете й. — Даде ни регистрационния номер на микробус, регистриран на адреса на затънтена ферма в Мононгахела. Вече имахме екип на място и дойдохме веднага. После засякохме с инфрачервените уреди изгоряла колиба. Досетих се, че трябва да е твоя работа. А след това видяхме топлинни следи по хълма.

— Кат… значи тя е добре?

На Сейчан й се прииска да извика от облекчение, но Пейнтър остана мълчалив твърде дълго.

Тя го погледна и прочете истината в очите му.

„О, не“.

15:18

Лиза сложи ръка на бузата на Кат. Кожата на приятелката й вече беше станала с цвета на восък. Шлемът беше махнат, за да може Лиза да се наведе и я да прегърне за последен път, преди да я откарат.

— Успя — прошепна тя в ухото на Кат. — И двете ти момичета са в безопасност.

— Вече мога ли да изключа всичко? — попита Джулиан.

Лиза и двамата учени бяха бдели до леглото на Кат в очакване на новини от Пейнтър. Добрата вест беше пристигнала преди малко.

Тя се изправи, погледна равните линии на електроенцефалографа и кимна мълчаливо — не смееше да проговори.

„Сбогом, Кат“.

Джулиан се обърна към монитора си. Д-р Темпълтън понечи да направи същото — и спря рязко, което привлече вниманието на Лиза. Молекулярният биолог се дръпна назад от работната си станция.

— Г… гледайте — заекна Сюзан.

Хилядите точки на монитора замигаха една след друга, като превключваха от глухо червено в зелено, много по-ярко от всичко досега. Пред очите и на тримата точките се завихриха по екрана и бавно се наредиха във фрактални спирали по мозъчната кора. Някои сякаш се нагъваха по невъзможен начин, който ретината не можеше да възприеме.