Джеймс Роллинс - Ключът

26 декември, 14:33

Неизвестно къде

„Не бива да спирам“.

Понесла Хариет на ръце, Сейчан газеше в ледения поток, минаващ през замръзналата гора. Валеше тежък сняг. Сейчан беше увила Хариет в дебела завивка, но тънкото й телце трепереше от студа.

„Или моите ръце треперят“.

Вече не можеше да каже със сигурност. Тялото й се тресеше. Ледената вода жвакаше в откраднатите ботуши. Бяха изкарали късмет, че попаднаха на ловджийската колиба час по-рано — натъкнаха се на изровен черен път и го последваха до ниската дървена постройка.

Вътре Сейчан намери старо палто и изтъркани джинси — няколко номера по-големи от нейния, но една връв изпълни ролята на колан. Наложи й се да напъха в ботушите няколко чифта чорапи, за да не й се изхлузят. И открадна завивката от леглото, за да стопли Хариет.

Колкото и да й се искаше да останат и да запали огън, знаеше, че това е невъзможно. Остана в колибата само две-три минути. Валя и останалите ловци бяха по петите й и ясната следа на Сейчан щеше да ги отведе до колибата.

Все пак беше намерила и друго приложение на постройката.

След като се екипира срещу студа, тя избута Хариет през прозореца от подветрената страна на колибата, където снегът беше съвсем малко. Отведе момичето в гората, след което с помощта на една борова клонка поръси сняг под прозореца.

Поради прикритата диря преследвачите можеше да сметнат, че тя все още е вътре. За да подсили заблуждението, Сейчан остави запалена свещ и открехна един от предните прозорци. После навлезе в гората, но така, че да може да вижда колибата.

Щом постройката се превърна в смътна сянка в бурята, тя спря и зачака.

Преследвачите дойдоха малко по-късно — следваха дирята й до вратата.

Сейчан се прицели с откраднатия „Дезърт Игъл“ в една движеща се сянка и стреля два пъти. Куршумите й профучаха покрай ъгъла на колибата. Сянката изкрещя и падна.

След това Сейчан побягна, като ги остави да си мислят, че изстрелите са дошли от колибата. Докато хората на Валя се чудеха какво да правят, тя увеличи дистанцията. Надяваше се, че преследвачите искат да хванат нея и Хариет живи, за да продължат да ги използват като пионки срещу „Сигма“.

Ако намерението им беше такова, щяха да продължат предпазливо и да изгубят повече време.

След двайсетина минути търпението на преследвачите се изчерпа.

В гората отекна силен гръм. От едно било Сейчан видя сияние през падащия сняг. Преследвачите бяха взривили колибата. Нямаше да им отнеме много време да разберат, че всичко е било измама, и да продължат по следите й.

Макар че номерът й беше спечелил време, той също така я тревожеше.

Валя нямаше да унищожи колибата, без да я е грижа за шума, ако не беше сигурна, че наоколо няма никого.

„Явно се намираме насред нищото“.

И Сейчан не знаеше дали не навлиза още по-дълбоко в пустошта.

Започна да използва потоци и рекички, за да прикрие следите си, но това щеше да забави преследвачите съвсем малко. Освен това тактиката изчерпваше силите й, изсмукваше топлината от тялото й и я заплашваше с измръзване.

Като потръпна отново от студ, тя излезе от потока. Краката й бяха твърде изтръпнали, за да я държат изправена по хлъзгавите камъни.

Тръгна през гората, като търсеше някакво убежище, някакво място, на което да се скрие.

От снега пред нея изникна по-висок хълм.

Сейчан тръгна към него без конкретни планове, а само защото го имаше — някаква цел, нещо различно от студа, върху което да съсредоточи вниманието си.

„Може би дори ще успея да видя някакво градче от върха му“.

Стигна хълма и започна да се катери. Наложи се да остави Хариет на земята. Момичето я последва, наметнало завивката на раменете си. Сейчан спря на два пъти, за да си поеме дъх и да сложи ръка на корема си в опит да усети познатото ритане.

„Нищо“.

Тревогата й се засили.

Накрая стигнаха до върха. От него се разкриха само още гора и сняг. Видимостта беше толкова лоша, че не биха видели населено място дори да се намираше на километър и половина — два от хълма.

Единствената награда от катеренето беше откриването на скален навес, който предлагаше известно укритие от снега. Сейчан замъкна Хариет там и двете се сгушиха под него.

Сейчан свали ботушите си, събу мокрите чорапи и бръкна в джоба, където държеше сухи чифтове. Не намери нищо.

Беше изразходвала запасите си. Краката й бяха измръзнали, не чувстваше палците си.

Идеше й да заплаче или да фрасне нещо.