Джеймс Роллинс - Ключът

„Най-после…“

Грей се обърна. Не знаеше какви поражения вече са нанесени на света, но беше спрял онова, което можеше. И по-важно, беше попречил на онзи тъмен ангел да избяга.

Погледна светещия циферблат на часовника си.

Оставаха само още две минути.

Държеше автомата си насочен към Гуера, която стоеше с гръб към главния олтар, обърнала радостно лице към тавана. Зад нея катедралата беше притихнала, пълна с пушек и парещ сълзотворен газ. Грей чу няколко далечни изстрела от съседните помещения, прочиствани от ударния отряд.

Пръстът му още беше на спусъка.

— Защо? — попита. — Защо направи това?

В отговор изтрещя изстрел.

Гуера залитна към Грей. В средата на гърдите й разцъфна яркочервено петно. Изтрещя втори изстрел. Появи се второ петно.

Грей се отдръпна от линията на огъня.

Гуера падна на колене. Зад нея стоеше Мара, хванала с двете си ръце пистолет с димящо дуло. Това беше оръжието на Монк, което приятелят му беше изпуснал в тунела, когато го простреляха.

Гуера се обърна към бившата си студентка и превръзката на очите й падна.

Мара я изгледа през сълзи.

— Тези бяха за професор Сато и доктор Руис.

Лицето на Гуера се изкриви в агония.

Тя вдигна ръка, молейки младата жена за милост.

Не получи такава.

Мара отново вдигна оръжието.

— А това е за Шарлот Карсън.

Последният куршум улучи Гуера в челото и отнесе тила й. Ръката на Мара се отпусна, докато тялото на наставницата й падаше на пода. Пистолетът изтрака върху камъка.

Грей се завтече към нея, готов да я утеши.

— Мара…

Тя вдигна ръка да го спре.

— Не. — Тръсна глава и посочи параклиса и пръснатите останки от Xénese устройството. — Фалшиво… фалшиво е.

Грей рязко се обърна.

„Фалшиво?“

Подсъзнателно си даваше сметка, че всичко се беше оказало прекалено лесно. Гуера го беше прилъгала тук, за да го забави, като за целта беше жертвала себе си.

Грей се обърна.

— Къде е?

Мара посочи вдясно от олтара към северния край на трансепта.

— Ева ни каза… каза на Монк.

Грей си представи приятеля си, опрял гръб в стената.

— Той тръгна след другото устройство — каза Мара. — Взе Ева със себе си.

Грей се втурна натам. Едва сега си даде сметка, че един набиващ се на очи участник в цялото кръвопролитие досега все още липсва, че едрото му тяло не е сред онези, които лежаха при входа на параклиса.

„Гигантът…“

Мара тичаше до него.

— Монк има ли оръжие? — попита той, когато си спомни у кого е пистолетът на приятеля му.

— Не. Каза, че всичко необходимо е в ръката му. Не знам какво искаше да каже.

Грей знаеше. Протезата на Монк можеше да нанесе доста експлозивен удар благодарение на скрития в дланта й С4. Той се затича по-бързо, като остави Мара зад себе си.

Тя извика след него:

— Каза ми… каза ми да ти кажа… да се грижиш за момичетата!

Грей спринтира.

20:31:02

„Остава по-малко от минута“.

Монк се препъваше надолу по стъпалата на дълго спирално стълбище, като правеше всичко по силите си да бърза. За да остане прав, се облягаше със здравото си рамо на каменната стена. Кутията от титан с Xénese устройството на Мара се удряше в стената.

Кръвта беше пропила превръзката на другото му рамо.

Зрението му се размазваше.

При всяка стъпка болката пронизваше раненото рамо.

„Съжалявам, Ева, но конят ти окуця малко преди финала“.

Призракът в главата му беше замлъкнал, но той чувстваше натиска в мозъка си, мъчителната мигрена, която туптеше в такт с пулса му. Всеки удар на сърцето отбелязваше времето, отброяваше колко остава до момента, в който онзи тъмен ангел щеше да излезе на свобода.

Продължи да залита напред, твърдо решен да не се отказва, макар че знаеше истината.

„Няма да успея“.

Ева най-сетне се върна. Гласът й вече не бумтеше, а бе станал по-мек.

Жертвата ти ще бъде почетена.

Кой знае защо, в главата му се появи подскачащ бигъл.

„Смахната работа“.

Не му оставаше друго освен да продължи надолу по стъпалата.

20:31:34

Със сълзи в очите Тодор отключи стоманената врата в подножието на дългото стълбище. Носеше адското Xénese устройство под мишница. То продължаваше да свети, но едва-едва — по-скоро тлееше в прегръдката му, откачено от външното си захранване.

Въпреки това той долавяше злото в него. Оставаше си непроменено. На Тодор му се искаше да го захвърли. Но по-рано, когато врагът бе проникнал във Върховната света служба, Великият инквизитор го беше натоварила с тази задача — да изнесе устройството, да го спаси. Освен това му беше дала списък на други твърдини на ордена.