Джон Гришэм - Разплата

— Дори с мен ли не можеш да говориш?

— С никого, дори с теб.

Флори се вторачи в пода, обмисляйки думите му. Предишния ден си бяха направили обичайната приятна закуска в сряда и нищо не подсказваше какво предстои. Пийт отдавна беше такъв: сдържан, резервиран, нерядко отнесен в свой свят. После тя погледна към него и каза:

— Ще те попитам защо.

— А аз нямам какво да ти кажа.

— Какво е направил Декстър Бел, за да заслужи това?

— Нямам какво да кажа.

— Лайза замесена ли е?

Пийт се поколеба за секунда и Флори разбра, че е докоснала болезнено място.

— Нямам какво да кажа — отговори той и прекалено старателно се зае да си вади цигара от пакета; тупна я по ръчния си часовник, както правеше винаги, и я запали с клечка кибрит.

— Изпитваш ли угризения или състрадание към семейството му? — попита тя.

— Старая се да не мисля за тях. Да, съжалявам, че се стигна до там, но не съм го искал. И те като всички нас, останалите, ще се примирят със случилото се.

— Просто така? Той е мъртъв, лоша работа. Ами приемете го, защото животът продължава. Ще ми се веднага да видя как представяш тази теория пред трите му дечица.

— Свободна си да си тръгнеш.

Тя не помръдна, само леко попи бузите си с кърпичка. Пийт издуха малко дим, който увисна над главите им. Чуваха гласове някъде отдалече, шерифът и заместниците му се смееха, докато си вършеха работата.

Накрая Флори попита:

— Какви са условията там отзад?

— Арест е. Виждал съм и по-лошо.

— Хранят ли те добре?

— Бива. Виждал съм и по-лошо.

— Джоуел и Стела искат да си дойдат. Ужасени са, Пийт, сковани са от страх и са много объркани.

— Ясно дадох да се разбере, че не трябва да си идват, докато не кажа. Точка. Напомни им го, моля те. Аз знам как е най-добре.

— Съмнявам се. Най-добре е баща им да си бъде у дома, да си върши работата и да се опита да запази разпокъсаното си семейство, а не да кисне в ареста, обвинен в безумно убийство.

Той подмина думите й без коментар и каза:

— Тревожа се за тях, но те са силни и умни, ще оцелеят.

— Не съм сигурна. Лесно ти е да допуснеш, че са силни като теб, като се има предвид през какво си преминал, но може и да не се окаже така, Пийт. Не можеш да очакваш на децата ти да им се размине без белези.

— Не ми чети конско. Добре дошла си да ме посещаваш и аз го оценявам, но не и ако при всяко идване ми държиш проповеди. Дай да я караме по-леко, Флори. Дните ми са преброени. Не влошавай нещата допълнително.

През последните седемнайсет години почитаемият Рейф Озуълт беше съдия за окръзите Форд, Тайлър, Милбърн, Полк и Ван Бюрен. Живееше в Смитфийлд, окръжния център на Полк, и не познаваше нито обвиняемия, нито жертвата. Като всички останали обаче той беше заинтригуван от фактите и нямаше търпение да се заеме с това дело. По време на своята незабележителна кариера на съдийската скамейка той беше ръководил процесите по десетина доста рутинни убийства — при пиянски свади, сбивания с нож в кръчми за чернокожи, битови конфликти, — все престъпления от страст или гняв, които водеха до кратки процеси, последвани от дълги присъди. Нито един от тези случаи не беше свързан със смъртта на видна личност.

Съдия Озуълт беше прочел статиите във вестниците и беше чул част от клюките. Два пъти беше говорил по телефона с Джон Уилбанкс, адвокат, на когото се възхищаваше. Разговарял беше и с прокурора Майлс Труит, на когото не се възхищаваше чак толкова. В петък сутринта приставът открехна вратата на кабинета на Озуълт и му докладва, че го очаква пълна зала.

И наистина беше така. В петък обикновено се гледаха рутинни наказателни дела и имаше изслушвания по граждански. В окръг Форд за месеци напред нямаше планирани процеси със съдебно жури и скучните петъчни дела не привличаха почти никаква публика. Но внезапно любопитството на гражданите беше възбудено, а достъпът до залата беше свободен. Заинтригуваните не се свеждаха до малобройното обичайно присъствие — хора, които си дялкаха нещо в съдебната зала или смъркаха енфие под старите дъбове в очакване вътре да се случи нещо интересно.

Любопитството бе обхванало целия окръг Форд и в девет сутринта залата беше пълна с хора, които чакаха да зърнат Пийт Банинг. Имаше репортери от няколко вестника, а един идваше чак от Атланта. Присъстваха и много методисти, вече враждебно настроени към Банинг, които се бяха скупчили от едната страна на пътеката, зад масата на прокурора. От другата страна се беше настанила разнородна група приятели на Пийт и Декстър Бел, редовни посетители на съда и граждани, успели да се измъкнат от работа. Над тях, на балкона, седяха неколцина негри, изолирани заради цвета на кожата си. За разлика от повечето сгради в града тази на съда им даваше възможност да влизат и излизат през главния вход, но вътре бяха пропъдени на балкона. Те също искаха да видят обвиняемия.