Е. Локхарт - Истинска измама

— Това пък какво означава?

— Ти си мъж. Богат по рождение, бял, с много хубави зъби и диплома от „Йейл“, и прочее, и прочее.

— Е, и?

— Другите хора се приспособяват към теб , задник такъв. Смяташ, че всички се държат както си искат, но си сляп като къртица, Форест. Хората се съобразяват с теб непрекъснато.

— И това е възможно — допусна той. — Хубаво, признавам го.

— Благодаря.

— Но ако изпадаш в размисъл за всички тези щуротии всеки път, когато се окажеш на ново място, значи нещо хич не ти е наред, Джул.

— Приятелката ми е мъртва — отговори му тя. — Ето какво не ми е наред.

Ими не беше споделяла тайните си с Форест. Споделяла ги бе с Джул.

Джул осъзна тази истина отрано — още преди Ими да й съобщи рожденото си име и преди Брук Ланън да се появи в къщата във Винярд.

Тъкмо празнуваха Четвърти юли. Джул се бе нанесла наскоро. Ими беше открила рецепта за тесто за пица, което можеше да се пече на градински грил. Току-що бе отворила маята и се занимаваше с него в кухнята. Поканила беше приятели — летовници, с които се бе запознала няколко дни по-рано на местното пазарче. Дойдоха им на гости и хапнаха заедно. Всичко вървеше добре, но те поискаха да си тръгнат по-рано.

— Да идем в града да гледаме фойерверките — казаха. — Не бива да ги пропускаме. Побързайте!

Джул знаеше, че Имоджен мрази да се блъска в големите тълпи по подобни събития. Не можеше да види нищо заради главите на околните. И винаги беше твърде шумно.

На Форест явно не му пукаше. Той просто се качи в колата на туристите, като само мина пътьом, за да грабне една кутия с бисквити от килера.

Джул не отиде. Двете с Ими зарязаха чиниите за прислужничката и се преоблякоха в бански костюми. Джул свали капака на джакузито, а Ими наля и за двете газирана вода с лимон във високи чаши.

Поседяха в мълчание за малко. Вечерта бе захладняла и от водата се вдигаше пара.

— Харесва ли ти тук? — попита Ими най-после. — В къщата ми? С мен?

На Джул й харесваше, ето защо това и отговори. А когато Ими я погледна с очакване, добави:

— Всеки ден имам време да надзърна към небето и наистина да усетя вкуса на храната, която ям. Разполагам с пространство, в което да се настаня удобно. Няма работа, няма очаквания, няма възрастни.

— Ние сме възрастни — рече Ими, отпускайки глава назад. — Или поне аз така мисля. Ти, аз и Форест — възрастни сме, по дяволите, и именно затова е толкова приятно. Опа!

Без да иска, бе разляла чашата с газирана вода в джакузито. В резултат на което протегна ръка към трите бавно потъващи парченца лимон и ги улови едно по едно.

— Хубаво е, че ти харесва тук — продължи, докато вадеше последното, — защото да живея с Форест, донякъде се чувствах като… да живея сама. Не мога да го обясня. Може да е, защото пише роман или защото е по-голям от мен. Но е по-хубаво, когато и ти си тук.

— Как се запознахте?

— Когато бях в Лондон, ходех на летни курсове заедно с братовчед му, един ден отидох да взема кафе от „Черното куче“ и го познах от Instagram . Заговорихме се. Беше дошъл за един месец, за да работи върху книгата си. Не познаваше никого. И общо взето, това беше. — Ими прокара пръсти по повърхността на водата и додаде: — Ами ти? Излизаш ли с някого?

— В „Станфорд“ имах няколко гаджета — отговори Джул. — Но те все още са в Калифорния.

— Няколко гаджета?

— Три гаджета.

— Три е много, Джул!

Тя сви рамене.

— Не можех да реша.

— Когато влязох в университета — поде Ими, — Вивиан Абрамовиц ме покани на купона на Студентския мултиетнически съюз. Нали съм ти я споменавала? Та както и да е — майка й е с китайски произход; баща й пък има корейски и еврейски корени. Тя бе твърдо решила да иде на купона, защото някакво момче, по което си падаше, също щяло да бъде там. Беше ми малко нервно, задето ще съм единственият бял човек, но не се получи неловко. Неловко беше това, че всички бяха адски амбициозни и политически настроени. Говореха За разни протести, списъци с политико-философски книги за четене, за някаква поредица филми за Харлемския ренесанс. На купон! Аз си мислех: „Кога ще танцуваме?“. А отговорът се оказа: „Никога“. Имаше ли такива купони в „Станфорд“? Без бира и с толкова високоинтелектуални дискусии?

— В „Станфорд“ има братства и сестринства.

— Значи може би няма. Но както и да е. Дойде някакво високо черно момче с расти, много сладко, и ми каза: „Ходила си в „Грийнбрайър“ и не си чела Джеймс Болдуин? Ами Тони Морисън? Трябва да прочетеш нещо на Та-Нехиси Коутс“. А аз му викам: „Ехо! Току-що постъпих тук. Още нищо не съм чела!“. А пък Вивиан, която стоеше до мен, заяви: „Брук ми писа, че има някакъв друг купон, на който имат и диджей, и отборът по ръгби вече е там. Да се омитаме, а?“. И понеже на мен също ми се ходеше на купон, където мога да танцувам, си тръгнахме.