С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

— Продължавай — сопна му се едрият мъж.

— Когато влезем на закрито, ще го погледна отново.

— Както кажеш.

Детективът насочи вниманието си към гърба на Такли, който леко се полюшваше при всяка от малките си бързи крачки. Засега той беше в най-добро състояние от тримата.

— Дивидито на Пери още е у мен — обади се Доминик. — Онова с японците в подводницата.

Снегът поскърцваше под ботушите им.

— „Смазващи дълбини“ — намеси се Такли. — Гледа ли го?

— Има субтитри. — Това, изглежда, беше достатъчно като отговор.

Шареният мъж огледа околността през оптиката на автомата.

— Хубав филм.

— Така е — потвърди Бетингър, който го беше гледал по кабелната телевизия.

— Ще го гледам.

Наближиха обект, покрит със сняг, който приличаше на огромно легло. Отгоре му имаше купол, от който стърчеше много дълъг прът.

— Това танк ли е? — попита Бетингър.

Такли кимна.

— Вероятността, че сънувам, се увеличи значително.

— Не, не се е увеличила. — Шареният мъж спря, измъкна кутийка бира от десния си ботуш и продължи да върви. — Някога тук имаше военен музей.

— Мамка му.

Когато мина край танка, детективът погледна над главата на авангарда в северозападна посока. Разрушените сгради вече изглеждаха по-големи.

Такли продължи по тротоара на една странична улица и Бетингър го последва, стъпвайки тежко в снега. Десният му крак се подхлъзна и гръдният му кош изпука. От болка се свлече в снега.

— Добре ли си? — попита Доминик.

Детективът изръмжа. Сякаш нож бе пронизал междуребрените му мускули.

Внезапно силни ръце го подхванаха и му помогнаха да си стъпи на краката.

— Можеш ли да ходиш?

Острата болка премина в болезнено пулсиране и Бетингър кимна, докато почистваше снега от очите на дявола.

Доминик стисна рамото му.

— Когато те заболи, мисли си за това как ще убием Себастиан.

Индийската нишка продължи на север.

Бетингър притисна страната си и стисна пистолета, докато тъпчеше белия враг. Всяка част от тялото го болеше, беше безчувствена или представляваше пулсиращо съчетание от тези две състояния.

— Снощи Хуан е бил много напред в играта — подхвърли Доминик. — Май си е тръгнал с пет хилки.

— Голям покерджия беше — потвърди Такли.

— Питам се дали е имал възможност да…

— Запази го за погребението — излая шареният мъж. — Сега нямаме нужда от това.

— Съжалявам.

Прекосиха кръстовището и се озоваха на срещуположния тротоар.

Такли спря.

— Хайде да опитаме тук.

Сложиха свирките в уста и ги надуха. Струи пара се стрелнаха във въздуха.

Залаяха кучета. Сега бяха много по-близо от преди.

Мъжете престанаха да свирят.

Бетингър определи местоположението на лаещите животни — малко на юг от двете разрушени сгради и право на запад.

— Преместили са се.

— Разхождат ги — отговори Доминик. — Както вече казах.

Изведнъж животните млъкнаха.

— Този път бяха три — добави едрият мъж. — Джулия, другият и един по-малък мъжкар.

Прибраха свирките в джобовете си и поеха към своята четирикрака плячка. Вместо да залита през снега, Такли започна да влачи крака, което значително намали шума, който вдигаше. Бетингър и Доминик имитираха неговия начин на придвижване и скоро фалангата им вдигаше шум колкото три мелнички за пипер.

Когато стигна края на улицата, Такли посочи широката купчина между тях и животните.

Затътриха крака към купчината. Мелничките продължиха да мелят пипер, а количеството на падащия сняг се увеличи.

Доминик попита тихо:

— Дали да не свирнем отново? Преди да ги приберат вътре?

Такли поклати глава.

— Гадинките вече ни казаха достатъчно.

— Доберманите.

Докато се тътреше напред, Бетингър огледа купчината, която представляваше покрита със сняг грамада от бетонни блокове, колони и тръби. На върха й стоеше статуя на огромен безглав мъж, пробол със счупения си меч два велосипеда.

Стигнаха до подножието на купчината отломки и тръгнаха да я заобиколят в югозападна посока. Задуха вятър и заглуши шума от мелничките за черен пипер, който вдигаха.

Такли продължаваше да играе ролята на авангард и оглеждаше района през оптиката на автомата. Палтото му се закачи на нещо в снега и той с рязко движение го освободи.

Бетингър също мина покрай това нещо, което се оказа пукната надгробна плоча.

Индийската нишка продължи около обърнат училищен автобус и навлезе в района отвъд купчината — безлюдна поляна, покрита със сняг. В далечния й край се издигаше сиво-зелена четириетажна сграда. Половината от нея беше разрушена. Няколко колони стърчаха от мястото на рухналата фасада.