С Залер - Гадна работа на улица „Гансън“

С помощта на своя бивш и на новия си партньор Доминик се изправи на крака. Снегът падаше по изкривеното му от гримаса лице и той побърза да скрие страданията си под балаклавата.

— Да вървим — обяви и залитна напред.

— Не искаш ли…

— Мамка му, хайде да вървим.

Маскираните полицаи отново закрачиха в северна посока.

Бетингър свали латексовите ръкавици и ги смени с вълнените, но безчувствените късове месо в края на ръцете му не реагираха на промяната.

Той залитна. Напредваше бавно и всеки път, когато кракът му се изнасяше напред, за да стъпи, очакваше друг мечи капан или зинал отвор на канализацията.

— Трябва да се махнем от пътя и да вървим в индийска нишка.

— Защо? — попита Доминик.

— За да се спасим от дупките и да намалим риска от стъпване в друг мечи капан.

— Негрото има идеи.

Полицаите се преместиха на заровения под отломките тротоар и се подредиха във фаланга от трима. Такли пое водачеството, следван от Бетингър. Доминик вървеше след тях.

Вятърът свиреше. След петнайсет минути залитане и студ шареният авангард посочи на запад.

Повлякоха се по тясна пресечка, където необикновено широка купчина отломки ги защитаваше от вятъра. Там спряха и надуха свирките.

Нямаше отговор от Куповете.

Прибраха инструментите си и се заклатушкаха през бялата пелена. Вятърът стана по-умерен и миг по-късно снегопадът се увеличи двойно.

Доминик се строполи в снега.

— Добре ли… — Бетингър се наведе над него.

— Добре съм. — Едрият мъж се изправи на крака, изплю снега, който му беше влязъл в устата, изтупа се и обяви:

— Да вървим.

Триото пресече едно неравно кръстовище, продължи по следващата улица и заобиколи покрит със сняг микробус, през чийто покрив растяха три дървета. Когато видя пронизания бус, детективът си спомни няколкото изложби, на които беше ходил с жена си. Неканени изображения на пребитото й тяло и съсипаното око изпълниха главата му.

Щеше да е по-добре да се съсредоточи върху болките си, студа и Себастиан.

Тромавите снежинки намаляха и Бетингър погледна към западния хоризонт, който сега беше много по-чист, отколкото само преди няколко секунди.

Над купчините се извисяваха покривите на две несъборени сгради.

— Мамка му!

Нещо тупна.

Детективът погледна назад. Доминик лежеше настрани в снега. Раменете му потреперваха, а от маската се вдигаха неравномерни струи пара, подобни на поредица димни сигнали.

Бетингър не знаеше колко още ще могат да продължат. Когато Доминик се изправи на крака, детективът извади свирката.

— Хайде да опитаме.

— Както кажеш.

Поеха си дълбоко дъх, сложиха свирките в уста и ги надуха.

Едно куче залая.

Тръпки пролазиха по гърба на Бетингър. Полицаите извадиха свирките от устите си и се загледаха по посока на далечния звук.

Второ куче излая няколко пъти и миг по-късно животните млъкнаха. Очевидно някой ги беше накарал да престанат да лаят.

Сърцата на детективите заблъскаха в гърдите.

Доминик вдигна свирката към устата си, но Такли го хвана за ръката.

— Изчакай да се доближим повече.

— Те са — отговори едрият мъж. — Доберманите.

На Бетингър му се искаше да повярва в увереността на своя партньор.

— Дано.

— Те са. Израснал съм с добермани и познавам техния лай.

Такли извади автомата от мешката. В долния край на скиорската му маска играеше грозна усмивка.

— Те са го отгледали.

— Това обяснява защо е убил котката на Кими.

— Първият прозвуча точно като едно от кучетата, което имах. Джулия. — Доминик извади един полуавтоматичен пистолет от кобура си за пълнители. — Вероятно някой ги разхожда, защото виелицата поотслабна.

— Добро предположение — съгласи се Бетингър.

— Похвала от царя на предположенията.

— Ти си нашият експерт по кучетата.

— Разбирам ги.

Детективът посочи двете разрушени сгради, които се издигаха на хоризонта.

— Сякаш звукът дойде оттам.

— Мисля, че е малко по на север… ето там. — Шареният мъж вдигна автомата и погледна през оптиката. — Стигнем ли на половината път дотам, пак ще надуем свирките.

— Освен ако виелицата не започне отново.

— Освен ако не започне виелицата, да.

С ободрен дух се заклатиха по посока на сградите. Сега вятърът беше далечен шепот и снежинките падаха право надолу. Триото мина колкото може по-бързо по улицата и по нейната западна съседка.

Бетингър избърса снега от лицето си и погледна през рамо. Пет метра зад него залиташе Доминик, походката му беше затруднена и нестабилна. Червени точки оцветяваха следите, оставяни от левия му крак.