Стив Кавана - Фантом

Всичко друго, което щеше да произтече от разследването, беше само плява. Щеше да влезе в новата му книга. Поне отчасти. Харесваше заглавието — „Двоен обрат“.

Засега Дарил се съсредоточи над предстоящата задача. Трябваше да си вземе парите от банката на Пол. За целта Пол му трябваше жив. Трябваха му и някои документи.

Остави колата си на пустеещия паркинг на цигарената фабрика и се приближи до страничната врата на сградата, където на тухлите с олющени бели букви пишеше „Алкохол при Кал“.

От тази страна на сградата нямаше улични лампи и той изчака очите му да привикнат към мрака, преди да почука на стоманената врата.

Някъде далече чу двигател на кола. Сигурно през две пресечки. Кола, която още не беше минала по тази улица. Тишината го напрягаше. Беше свикнал да се слива с хората по улиците, да държи главата си наведена, а езика си — зад зъбите. Сред тълпата се чувстваше в безопасност. Тишината в провинцията беше различна, защото там тя беше очаквана.

Градовете не бяха тихи. Поне не би трябвало да са.

Той изчака. Още десет секунди. По стълбите не се чуваха стъпки. Почука отново. Изчака. Впери поглед в шпионката.

Чу се металическо тракане и вратата се отвори със замах.

Отначало Дарил си помисли, че си въобразява. Или пък отпред имаше втора врата, защото в тъмното проникваше светлина само от горните ъгли на рамката. Той заслони очи, примигна и отново се взря.

Този път гледката пред очите му доби смисъл.

Отворил му беше най-едрият човек, когото бе виждал някога. Тялото му беше по-широко от рамката. Сигурно се провираше през вратата странично. Дарил вдигна очи и се поправи. Човекът не само трябваше да се извие настрани, но и да наведе глава, защото лицето му оставаше наполовина скрито зад рамката. Виждаше се само масивната му челюст.

Гигантът приклекна, погледна го и попита:

— Ти ли си Дарил?

Едва тогава Дарил забеляза, че той държи нещо. В ръката си, която би обхванала цялата глава на Дарил, гигантът стискаше пушка с рязана цев.

— Аха, аз… с-с-съм Дарил.

Със заекването се постара да покаже, че е притеснен и нервен. Не искаше този мъжага да види в него някаква опасност.

— Влизай де, закъсня — каза гигантът.

Отдръпна се настрани и Дарил успя да се промуши покрай него. И тогава забеляза веселото пламъче в очите му. Доставяше му удоволствие да всява страх. Дарил се включи в играта, поне засега. Щеше да се преструва на уплашен. Колкото да предразположи този тип.

По къс коридор се стигаше до стълбище. Една гола крушка висеше високо над него. Докато се изкачваше, Дарил чу вратата да се затръшва и след броени секунди усети как стълбището завибрира от тежките шумни стъпки зад него.

Горе вдясно имаше отворена врата, закрита със завеса. Отмести завесата и попадна сред облак дим. Пред себе си видя човек, седнал на канапе. Имаше дълга мръсна коса и беше облечен с къс копринен халат, изпод който се виждаха потни гърди. Под халата човекът беше обут с шорти, а на босите му крака имаше джапанки. Дарил едва не се задави от вонята на трева, пот и алкохол.

Понечи да отстъпи зад завесата, колкото да си поеме въздух, но усети длан върху извивката на гръбнака си, която го тласна навътре към помещението. Озърна се и видя дигитален фотоапарат на стойка, насочен към празен стол. Срещу мъжа на канапето имаше голям плазмен екран. На Дарил му се искаше този човек да бе поглеждал по-често към душа. Вонята на пот го връхлетя отново, този път по-силна, когато онзи се надигна и отиде в отсрещния ъгъл на стаята. Там, до големия прозорец към улицата, имаше няколко настолни компютъра. По пода се виеха черни кабели, някои от които прекосяваха стаята до бюро в другия край, върху което Дарил забеляза шест принтера и два скенера.

— Аз съм Бъни, а ти закъсня — каза мъжът с копринения халат и започна да почуква по монитора на един компютър.

— С-с-съжалявам — заекна Дарил.

— Сядай! — кресна гигантът зад него.

Дарил се стресна, вдигна ръце и незабавно се отправи към канапето.

— Не там. На стола — нареди Бъни.

Дарил спря, запъти се към стола и седна срещу фотоапарата, а Бъни и великанът си прошушнаха нещо през смях. Знаеше, че някои хора намират за забавно да плашат другите. Нещо, което никога не го бе забавлявало. Не го намираше за смешно.

— Свали си якето. Поизправи се малко, не се усмихвай и гледай в обектива — нареди Бъни.

Дарил изпълни нарежданията и пусна якето в краката си. Светкавицата върху фотоапарата изщрака, зареди се и после отново изщрака.