Стив Кавана - Фантом

Дарил не беше малтретиран, родителите му бяха страшно мили хора. Беше добър футболист, отличен ученик и послушен син, популярен в училище. Излизаше с момичета, ходеше по купони, забавляваше се и правеше всичко, което един младеж иска да опита. С изключение на алкохола. Дарил така и не проумя притегателната му сила. Сега изпиваше по една-две чаши вино, но никога повече. Отблъскваше го мисълта, че може да не владее сетивата си изцяло.

Наведе лице над пламъците, усети топлината им, но се постара да не вдишва вонята на горяща пластмаса. Замисли се за хората, които беше убил тази вечер.

Честно казано, не беше почувствал абсолютно нищо.

Беше същото като първия път, когато уби някого. Толкова отдавна.

От малък редовно посещаваше местната библиотека. Родителите му го водеха там веднъж седмично и той веднага се влюби в това място. Можеше да си избира каквито книги иска от детския отдел, да ги прочете и да ги върне две седмици по-късно. Безплатно. Деветгодишен вече беше изчел всичко в детския отдел. На петнайсет за пръв път отиде в отдела за документалистика, обзет от някакъв интерес.

Не се интересуваше от Космоса или от наука. Хората, ето какво обожаваше. Понякога вярваше като Холмс, че поведението и навиците на хората може да бъдат изследвани, обуславяни и предопределяни, ако внимаваш достатъчно. Спря пред един стелаж с надпис „Криминална документалистика“. Извади напосоки една книга. На корицата ѝ имаше снимка на жена.

Беше уплашена. Вързана за един стол. Стегната с въжета точно под гърдите.

Той отвори книгата и попадна на още снимки. Мъже. Жени. Мъртви. Осакатени. Простреляни. Заклани. Пребити. Освен снимките имаше и описание на престъпленията. Анализи от полицаи и психолози (доктори, които ти лекуват главата, както ги наричаше майка му). Не му допадна лекуващият глави. Майка му настояваше той да отиде при него. Според нея понякога не успявал да направи правилния избор. По нейно нареждане Дарил няколко пъти отиде да обсъжда постъпките си. По-рано през лятото беше оградил колония от мравки, излезли от мравуняка си, в задния двор и ги беше изгорил на малка клада. А после беше подпалил мравуняка.

Майка му го беше предупредила да не прави такива работи. Да не наранява живи същества. Тя се ядоса не защото не ѝ се беше подчинил. Не, ядоса се, защото той не изпитваше абсолютно нищо. Когато баща му намери кучето на съседите заровено в задния двор, изкристализира необходимостта да го изпратят при доктора да му оправи главата. Казваше се д-р Карсън. И не беше трудно Дарил да го заблуди. Достатъчно беше да каже, че му е мъчно за мравките. И че съжалява за кучето. Угризения, така ги наричаше докторът. Дарил се преструваше, че изпитва точно това. Родителите му го пращаха при д-р Карсън чак докато не напусна дома им, и Дарил до края се преструваше, лъжеше психолога и никога не му каза истината, особено за Изабела.

Изабела пристигна в неговото училище седмица преди шестнайсетия му рожден ден. Учителят я представи пред класа и им обясни, че баща ѝ е в армията. Често го местели и това било третото ѝ училище в Съединените щати. На Дарил му харесаха дългата ѝ руса коса и усмивката ѝ. През нощта написа разказ за нея, първия си разказ, и го скри от родителите си под дюшека. Другите момичета завиждаха на новата ученичка.

Седмица след като дойде в училището, той я срещна случайно край пустеещата сграда на старата болница. Беше сама. Каза ѝ, че търси котка. Навсякъде в квартала бяха разлепени обяви от местни хора, които бяха изгубили котката си. Беше същинска епидемия. Една от собственичките обещаваше награда, ако ѝ върнат рижия котарак на име Бърнард. Дарил убеди Изабела да отиде с него в старата болница, за да потърсят котката заедно. Изабела намери Бърнард и още много други котки в различен стадий на разложение в пещта за горене на отпадъци в мазето. Тя беше малко по-голяма от него. Не се разпищя, както очакваше Дарил. Само се вторачи отвратено в пещта. После се обърна и го погледна със същото отвратено изражение.

— Написах разказ за теб, Изабела — призна ѝ той.

— Да се махаме от тук, това място ме ужасява — каза тя.

— Не искаш ли да разбереш какво се случва в разказа?

Тя се отдръпна рязко от пещта, едва сдържаща паниката си, и каза:

— Искам, но първо да се махнем от тук.

— Ама историята се развива тук. Не може да си тръгнеш. Никога.

Всички от квартала търсиха Изабела седмици наред. Най-вече около шосето и в мочурищата около него, защото Дарил каза на полицията, че там я е видял за последен път да говори с дългокос мъж в червен пикап, паркиран край пътя.