Стив Кавана - Фантом

Доул застина, обърна се и се втурна вътре.

В главата му току-що се бяха сблъскали две неща.

Срещата на Линдзи на Саут Ридж. Преди десет години. Влетя в кабинета си и намери досието на анонимната жертва. Отвори го и провери датите от вътрешната страна. Не че се налагаше, знаеше ги наизуст. И въпреки това искаше да ги провери. Да се увери. Трябваше да бъде сигурен.

Грабна папката, втурна се при лаптопа на Блох и отново прочете първото съобщение. Блох вече стоеше зад него, когато той отново отвори досието на анонимната жертва.

— Ако е било преди десет години, значи е някъде по времето на случилото се с анонимната жертва. Виж, хронологията съвпада. Първото съобщение. Купър е щял да се срещне с Линдзи на Саут Ридж в Порт Лоунли. Виж датата. Единайсети ноември две хиляди и осма. В неделя, на шестнайсети ноември, извадихме анонимната жертва от реката. Беше престояла във водата няколко дни. Боже, ако се е срещнал с нея в петък, на четиринайсети, значи е тя. Това е Линдзи. Кучият му син я е убил и я е хвърлил от скалата.

Доул вече не виждаше екрана. Скрийншотовете на разменените съобщения се бяха превърнали в размазани бели и сини петна. Усети как ръката на Блох стиска рамото му. И едва тогава осъзна, че плаче.

Пол отвори найлоновото пликче и бръкна вътре. Флашката беше мокра. В долния ъгъл на пликчето се виждаше малка дупка.

— Имаш ли ориз? — попита той.

— Може би има в кутия в бюфета над кафе машината — отговори Дарил.

— Благодаря. Ще се преоблека, после ще проверя.

Слънцето беше залязло, но още беше топло и Пол най-сетне събра смелост да попита за дрехите си и за флашката. За щастие, Дарил беше проверил джобовете му, преди да пъхне дрехите в пералнята. Флашката беше избегнала бясното въртене на центрофугата, но беше изложена на въздействието на морската вода и Пол нямаше представа дали още е в изправност. Занесе сгънатите си джинси, тениската, бельото и чорапите в банята и свали размъкнатия анцуг на Дарил.

Отиде в кухнята и надникна в бюфета. Попадна на отворена стара кутия с ориз. В друг шкаф Пол откри купа. В тази къща не беше трудно да намериш чиста купа — супата от нудълс, изглежда, беше любимата храна на един рибар, който не обичаше риба и с мъка свързваше двата края с улова си.

Пол бързо напълни купата със сух ориз и зарови вътре флашката. Няколко месеца по-рано беше изпуснал мобилния си в тоалетната и на някакъв сайт попадна на съвети как може да се изсуши телефон. Суровият ориз бил най-ефикасното средство.

И наистина, ден по-късно той включи телефона си и той се оказа в изправност.

Нямаше представа дали същото ще свърши работа и за флашката му, просто трябваше да изчака един ден. Имаше си по-големи грижи, но писането беше животът му. Помагаше му да запази здравия си разум, когато около него цареше хаос.

Дарил отвори лаптопа и Пол хвърли един поглед. Дарил се взираше в изглед откъм улицата към някакво напълно непознато за Пол място. Компютърът даде някакъв сигнал — напомняше за ъпдейт на опцията за включване и изключване. Дарил натисна копчето, затвори компютъра, облече черното си дънково яке, вдигна качулката на суичъра си и се озърна за ключовете.

— На плота — посочи ги Пол.

— Благодаря. Няма да се бавя. Четири, най-много пет часа. Не се тревожи, само не излизай.

— Повярвай ми, нямам намерение да си подавам носа от тази къща. Не си струва.

— Така си е. Ако има проблем, номерът на мобилния ми е въведен като първи в паметта на стационарния. Ясно?

— Ясно — отговори Пол.

Дарил взе голям кафяв плик от масичката в коридора, излезе на верандата и затвори вратата зад себе си. След минута Пол чу как ревът на автомобил със спукан ауспух се отдалечава по черния път между дърветата — към цивилизацията. Дарил отиваше на среща на тайно място, за да му купи изход от сложните проблеми в момента.

По телевизията нямаше нищо. Проповеди на евангелисти, реклами на антидепресанти и ортопедични матраци и още триста канала, излъчващи глупости, които никой не искаше да гледа.

Той изключи телевизора, въздъхна и се изправи. Твърде много мисли се въртяха бясно в ума му — за Марая, парите, ченгетата и безспорния факт, че някой го бе разкрил. Някой, който желаеше смъртта му. Главата му сякаш беше пълна със стършели, които жилеха мозъка му с всеки образ, преминал пред очите му. На повечето сцени присъстваше и Марая.

Обзе го желание да пише. Да избяга от този живот за няколко часа и да се потопи в нечий друг свят, в чужди проблеми. Пол никога не постигаше катарзис. Може би другите успяваха, но когато той затвореше лаптопа или оставеше химикалката, животът му нахлуваше обратно като прилив. Винаги се връщаше.