Стив Кавана - Фантом

Ако отговорът беше положителен, Пол разглеждаше нещата отново от различен ъгъл. Ако имаше реална вероятност нещо да случи, какво би могло да се обърка?

Каква беше вероятността всичко да се намести в подходящия момент и хората да реагират точно както очакваш? Човешката грешка трябваше да се предвиди за всеки сценарий. Никой не беше съвършен. А и постоянно ставаха засечки.

Пол разигра мислено плана. Прецени всяко „за“ и „против“, всяко „ами ако“, възможните гафове, шансовете за успех и евентуалния провал.

Боже, май наистина можеше да се получи.

Стана, качи се на първия етаж на старата дървена къща и завари Дарил да говори по телефона. Той му направи знак да мълчи.

— Ще дойда по-късно — каза. — В десет часа. Ясно. Ще нося пари. Само приготви всичко — завърши той, затвори, погледна Пол и вдигна палци.

— Намерил си някого? — попита Пол.

— Естествено. Приятелят ми в града познава колкото щеш негодници. Преди време лежа в щатския затвор пет години и се сприятели с разни типове. Ти бил ли си в затвора?

— Не, слава богу. И се надявам да не попадам там — отговори Пол.

— И аз, но е полезно да познаваш хора, които са полежали на топло. Моят човек казва, че този тип го бива и ще да ни свърже. Ще се видя с него довечера. Ти по-добре остани тук.

Пол знаеше, че Дарил има право. От дни показваха снимката му навсякъде. От шерифството в Порт Лоунли сигурно здравата бяха тършували из къщата, за да я намерят. Пол много внимаваше със снимките. Онлайн нямаше нито една. В крайна сметка обаче ченгетата бяха предоставили на медиите негова снимка. Дори един човек да го забележеше зад прозореца на колата, и край.

— Добре, ще остана тук. Да знаеш, че според мен ще се получи — каза Пол.

— Знам — ухили се Дарил.

Шериф Доул рядко се нервираше. Само няколко неща можеха да го вбесят, но никое колкото музиката, която бе принуден да слуша, докато чакаше да отговорят на обаждането му.

Той качи крака на бюрото си и плъзна мишката надолу по текста на екрана. Всички преводи, записани в банковото извлечение на Пол Купър, бяха направени от „Льобо Ентърпрайзис“. Адресът на компанията се оказа пощенска кутия, а общодостъпната информация за нея беше толкова обща, че спокойно би могла да извършва всякаква дейност — от екологичен риболов до фракинг.

Когато пусна „Льобо“ в интернет търсачката, стигна до едно-единствено име. Статията за Джей О. Льобо в Уикипедия беше интересно четиво. Доул знаеше, че ще се наложи да я препрочете. Не можеше да се съсредоточи напълно, докато в едното му ухо звучеше някаква електронна версия на шотландска балада.

Погледна часовника си и каза:

— Осемнайсет скапани минути вися на телефона, а съм говорил само с някакъв оператор в кол център. Явно в банката няма никой. А ако има, трябва да е глух, защото не вдига и не вдига, дявол да го вземе.

Блох не откъсваше поглед от айпада си. Плъзна кутрето си по дисплея и продължи да чете. И двамата бяха забелязали, че плащанията в сметката на Пол Купър бяха от „Льобо Ентърпрайзис“.

— Смяташ ли, че е свързано с този автор на криминални романи? — попита Доул.

Блох сви рамене. Разговорлива както винаги.

— Четеш книги, нали? Чела ли си нещо от него? — попита Доул.

— Повечето му романи. Страшно е добър. Използва много неочаквани обрати, но аз предпочитам Лий Чайлд и Майкъл Конъли — отговори Блох.

Доул издуха топъл въздух през носа си и се постара да се отпусне. Успокоителните звуци на шотландската балада, изсвирена от синтезатор, пораждаха у него желание да пробие стената с юмрук.

На бюрото му имаше купчина доклади, изготвени от екипа му през последните два дни. Не можеше да отлага повече, трябваше да ги прочете. Всичко важно вече беше предадено, но въпреки това искаше да прочете докладите — да се увери, че никой, включително самият той, не е замазал съществени подробности.

Щеше да прочете докладите, щом приключи този разговор. Нямаше друг начин.

Музиката спря и шериф Доул смъкна краката си от бюрото, като че ли човекът отсреща току-що беше влязъл в кабинета му.

— Ало, мога ли да ви помогна? — попита нечий глас.

— Да, благодаря, че ме спасихте от проклетата музика. Доста почаках на телефона, а честно казано, нямам време за губене. Казвам се Ейбрахам Доул и съм шерифът на Порт Лоунли, Съединените щати. Сметка във вашата банка се оказва свързана с разследването на сериозно престъпление, затова се нуждая от помощта ви — каза Доул.