Николя Бёгле - Пациент 488

— Не се тревожете. Услугата е напълно безплатна — успокои го тя.

Кристофър бе наясно, че трябва да каже още нещо.

— Ами, хубаво, добре… Доскоро… надявам се. Искам да кажа, че ще се видим при други обстоятелства, когато няма да съм закъснял…

— Разбрах — каза развеселена Елизабет.

— Ами… ъъъ… Приятна вечер, тогава. Довиждане, Алис — отвърна Кристофър и махна с ръка.

— Довиждане — каза момиченцето, което подскачаше до майка си. — До утре, Симон.

— Да, до утре. Довиждане, госпожо Версали.

На връщане в колата Симон закопча колана си и гледаше през прозореца. Лицето му бе безизразно. Дребен, с разрошени коси, момчето създаваше впечатление на крехко и мечтателно дете. Но въпреки това в погледа му имаше нещо зряло.

— Симон, наистина съжалявам… Обещавам ти, че ще направя всичко възможно това да не се случва повече. Следващия път ще те е срам от приятелите ти, защото ще дойда съвсем рано…

Симон не отговори, а подпря лакът на прозореца и облегна брадичка върху дланта си…

— Добре, като оставим това, добре ли мина денят ти?

— Да.

— Какво прави днес? Забележи, че не те питам дали си направил нещо хубаво. Така че, ако си направил нещо ужасно, можеш да ми го кажеш…

Кристофър обърна глава и забеляза как един мускул по лицето на детето потрепна. Само че то си имаше гордост и не се изкуши да се усмихне. Спуснаха се по булевард "Рен", без да си проговорят, но на един червен светофар Симон реши да наруши мълчанието:

— Контролно по математика…

— Да, спомням си. И какво стана?

— Не знам — въздъхна Симон, като вдигна рамене. — Предпочитам френски и история. Е, Алис и майка ѝ ще дойдат ли у дома?

— Да поговорим за това, след като видим резултатите от контролното, а?

— Зелено е! — извика Симон.

Кристофър подскочи, когато чу оркестъра от клаксони на блокираните зад него автомобили. Потегли и влезе в подземен паркинг под красива сграда от 18-и век в квартал "Сен Жермен де Пре".

Когато пристигнаха в апартамента с площ от 75 квадратни метра, Симон избяга в стаята си в дъното на коридора. Кристофър го гледаше как тича и бе доволен от факта, че имаше достойнство. Трябваше да мине още много време, преди да се довери напълно на човека, който преди по-малко от година му бе само чичо. След тридесет минути двамата дъвчеха мълчаливо, седнали на високи столове в кухнята. Кристофър погълна пюрето си, което бе на бучки.

— Защо си нямаш гадже? — попита Симон, докато рисуваше кръгове с вилицата си върху пюрето.

— Не знам. Сигурно, защото не съм срещнал жена, която да ми харесва и подхожда — отвърна Кристофър и отпи малко вода, за да не се задави.

— Е, да, ама започваш да остаряваш и скоро жените няма да те намират за хубав.

— Благодаря ти, Симон, думите ти ме карат да се чувствам толкова добре.

Малкото момче се пошегува и показа пълната си с пюре уста, което му бе трудно да погълне, също като чичо му, а после започна да кашля и изплю малко от пюрето по масата…

— Съжалявам — заекна детето.

— Не се извинявай. Ако социалните дойдат на посещение сега, ще си направят извода, че искам да те отровя. Хайде да направим нещо страхотно! Съгласен?

Половин час по-късно Кристофър и Симон седяха спокойно един срещу друг и ядяха пица, докато гледаха документален филм за животни. Скрит гепард се приближаваше до стадо газели, които пасяха в саваната. Когато една от тях вдигна рязко глава, за да подуши въздуха, Симон остана със зяпнала уста и пицата падна от ръцете му. Изведнъж хищникът хукна към стадото. След бесен бяг хвана една газела и я събори на земята, като заби зъбите си в гърлото ѝ. Кристофър се запита дали е разумно да оставя осемгодишно дете да гледа такъв филм.

— Смяташ ли, че тази майка газела е имала деца?

— Не знам. Може би.

— А смяташ ли, че газелчетата имат кой да се грижи за тях, след като майка им и баща им са убити от гепардите?

Кристофър притвори очи. Ядоса се на себе си, че е предизвикал подобни мисли у Симон.

— Ами, да, мисля, че газелите са много задружни. И съм сигурен, че газелчетата веднага си намират ново семейство, което ги приема и ги учи да се защитават.

— Ами тогава ти си един вид газела, нали?

Кристофър се усмихна.

— Само дето тичам по-бавно.

— Затова все закъсняваш…

Кристофър го сграбчи и го сложи да легне върху коленете си, наричаше го шегобиец и го гъделичкаше. Симон не се възпротиви и остана да лежи с широко отворени очи. Кристофър изключи телевизора и в стаята нахлу шумът от улицата.