Николя Бёгле - Пациент 488

— Благодаря, много мило от ваша страна, а и го направихте по-добре от мен — каза той, като гледаше топката смачкани хартийки, които стискаше в ръката си.

— Казвам се Сара Геринген… Криминален инспектор. Момичето от приемната във вестника ви ми каза, че ще бъдете тук днес. Бих искала да говоря с вас.

— Какво се е случило? — обезпокои се Кристофър.

Сара си помисли, че изглежда паникьосан. Имаше ли нещо, за което да се притеснява?

— О, бъдете спокоен. Нищо спешно. Само че идвам отдалече, за да се срещна с вас — обясни тя и му показа полицейската си значка от Осло.

— Идвате от Норвегия? А какво ви води тук?

Часовникът в залата отмери шест удара.

— Поводът е брат ви.

За секунда всичко в главата на Кристофър се смеси: възбудата от лекцията, развълнуваните млади жени, смущението, което предизвика у него инспекторката. После възбудата изчезна и той изведнъж стана сериозен.

— Адам е мъртъв, госпожо… Геринген.

— Точно затова искам да говоря с вас.

За миг черен воал замъгли погледа на Кристофър. Трябваше да разтърси глава, за да дойде на себе си.

— За какво точно искате да говорим? А и какво общо има Норвегия с това?

— Малко дълго е за обяснение, господин Кларънс.

Изнервен, Кристофър погледна часовника си. Умираше от желание да разбере подробностите, но нямаше как да закъснее за срещата.

— Вижте, в момента нямам време. Мога ли да ви се обадя тази вечер?

Сара го погледна внимателно. Може би интимна среща, която нямаше как да се отложи.

— Ако вие не ми се обадите, аз ще ви потърся.

— Елате у дома в девет и трийсет. Кодът е Б шест-четири-девет — отвърна Кристофър и ѝ подаде картичка с домашния си адрес.

После тръгна тичайки, обезпокоен какво ли щеше да го пита за брат му тази инспекторка, дошла чак от студената Норвегия…

Адам бе загубил живота си в катастрофа преди година заедно с жена си. Глупав инцидент, причинен от висока скорост. Докладът на експерта бе потвърдил това. Спирачките са били в добро състояние, пътят не е бил хлъзгав. За нещастие Адам е карал прекалено бързо и изгубил контрол над колата на един завой. Какво повече имаше да се каже?

Кристофър спря колата и я качи върху тротоара. Излезе, като за малко не скъса подплатата на сакото си в страничното огледало, и затича с всички сили към малкото начално училище в 6-и парижки район. Стъпките му отекваха по асфалта. Когато пристигна пред затворената желязна врата на учебното заведение, тротоарът бе пуст и наоколо нямаше никакви деца. А и никакви родители. Обзе го паника. "Трябва да се успокоя и да помисля!" — каза си той, докато се опитваше да диша спокойно, а сгърчените му пръсти докосваха челото му. Бръкна в джоба си за телефона. Имаше номера на директорката. Тя щеше да му отговори, че е закъснял и че това не е за първи път, а също и че Симон е с нея в кабинета ѝ. След три позвънявания се включи гласовата поща.

— По дяволите! По дяволите! — избълва той и затвори.

— Симон! — изкрещя той насред улицата под безразличния поглед на минувачите. Надигна се на пръсти, за да погледне над вратата. Дворът бе ужасяващо празен. Покатери се по оградата и скочи от другата страна.

Видя светлина в една от стаите. Да, така е. Симон сигурно бе в някоя класна стая. Тъкмо щеше да хукне, когато чу някой да вика:

— Кристофър, тук сме!

Обърна се кръгом. Гласът идваше откъм улицата. Погледна над оградата. Видя Симон от другата страна на улицата с приятелката му Алис и майка ѝ Елизабет. Тя го беше повикала. Кристофър облекчено въздъхна. Прескочи отново оградата и пресече улицата.

— Съжалявам — каза майката на Алис, красива четиресетгодишна дама с лешникови очи и мил поглед. — Бяхме в колата и преговаряхме урока им по история, когато ви видях да се катерите по оградата. Сигурно много сте се изплашили, съжалявам.

— Аз съжалявам — отвърна Кристофър и клекна до Симон.

— Извини ме, скъпи. Този път тръгнах съвсем навреме, но движението в този град е ужасно.

Осемгодишното момче стоеше с наведена глава и мълчеше. Кристофър помълча и пое въздух.

— Изплаших се…

— Всичко е наред — успокои го майката на Алис със съучастническа усмивка. — Симон и Алис обожават да прекарват времето си заедно.

Тя ги погледна с истинска радост и Кристофър си помисли, че тази нежност и внимателно отношение я правеха още по-съблазнителна.

— Хиляди благодарности, Елизабет, че сте останали да гледате Симон, докато дойда. Наистина е мило. Знам, че това не се случва за първи път, и просто се чудя как да ви благодаря.