Николя Бёгле - Пациент 488

— Много ми хареса лекцията ви — каза усмихнатата девойка, докато прибираше кичур лилави коси зад ухото си.

— Благодаря — отвърна Кристофър и продължи да събира бележките си.

— Всъщност — продължи студентката, като пипаше непрекъснато пиърсинга в края на устните си, — питах се как човек преминава от професията на военен кореспондент, какъвто сте били, към лекции по история на науките за такава аудитория? Лично мен предишната ви професия ме интересува повече! Ето защо се питам защо сте престанали да я упражнявате… Ранявали са ви, нали?

Кристофър тъпчеше с бясна скорост листовете от лекцията в раницата си, когато забеляза, че друга жена го наблюдаваше от един ъгъл на вече празната аудитория. За разлика от развълнуваните студентки, тази жена го гледаше спокойно. Оглеждаше Кристофър много внимателно, а червеникав кичур коса криеше половината ѝ лице. Според него бе на около четиресет години, може би и на по-малко.

— Да, бях ранен, но не затова се отказах. А защото медиите, за които работех, не ми оставяха време да върша добре работата си: да потъна в темата, да разбера какво става, да уточня нещата. Трябва да знаете, че времето, което журналистът прекарва пред микрофона, като повтаря едно и също, за да ви убеди, че ви е информирал добре, е толкова, колкото и времето, което е прекарал на мястото на събитието, за да събере необходимата информация.

Студентката се съгласи.

— Окей. Разбирам. Във всеки случай, било е по-готино… Мога да ви дам телефона си, в случай че искате да поговорим. Сигурна съм, че можете да ми помогнете да намеря пътя си.

— Много мило, но не вярвам, че ще ви дам добър съвет.

Кристофър придружи отговора си с тъжна усмивка, докато студентката му подаваше листче с телефонния си номер.

— Вижте, съжалявам наистина, но…

Думите му бяха прекъснати от алармата на телефона му.

— По дяволите! — изсумтя той и се удари по челото.

Погледна часовника и изруга още веднъж. Вече беше 17:57 часът.

— Вижте, госпожице, съжалявам, но наистина трябва да вървя… Аз…

Студентката му направи знак, с който искаше да каже "Не се стягай!" и си тръгна. Вече готов да изхвърчи от аудиторията, Кристофър срещна отново погледа на червенокосата жена, която продължаваше да го дебне отдалеч. Бе сигурен, че не беше в залата по време на лекцията, защото щеше да я забележи, а съсредоточеността и пронизващият ѝ поглед щяха да го смутят. Дали не бе някоя негова колежка, дошла да наблюдава лекциите му? Или по-възрастна студентка, която нямаше смелостта да се смеси с младите? Каквато и да бе причината за присъствието ѝ, нещо у тази жена го заинтригува. Какво? Не можеше да определи точно. Отдалеч бе по-скоро красива, със спортна фигура. Косите ѝ бяха прибрани с ластик, но много кичури падаха свободно и скриваха част от лицето ѝ, по което се отгатваха лунички и красиво очертани устни. Но нещо друго привлече вниманието на Кристофър. Стори му се, че изражението на лицето ѝ не показваше отношение към лекцията. Тя просто го наблюдаваше. Да, вероятно бе това. Той, който прекарваше времето си да отгатва мислите на хората и успяваше да го направи само с един поглед, бе неспособен да каже какво мислеше тази жена.

Всъщност Сара бе присъствала на последната част от лекцията на Кристофър, скрита зад пейките. Бе очарована от думите му за пукнатините в теорията на астрологията. Трябваше да признае, че за няколко секунди бе така погълната от речта му, че бе забравила защо бе дошла тук. Стори ѝ се твърде съблазнителен, твърде уверен в себе си и в обаянието си върху студентите.

Бе изненадана, че отказа да запише телефонния номер на напористата студентка. Помисли си, че сигурно не е негов тип. Братът на Адам Кларънс вероятно бе самодоволен човек и се интересуваше единствено от себе си — мъж със забележително красноречие, който един ден щеше да измени на жена си, твърде увлечен от желанието си да се хареса на друга.

Тя се смути, когато той я поздрави с плах и малко несръчен знак с ръка. Очакваше, че ще я пренебрегне или още по-лошо — че на минаване ще ѝ подаде картичката си. Сара отлепи гърба си от стената и се приближи до него.

Изнервен от алармата на телефона си, която отново изпиука, Кристофър грабна раницата си, която не бе добре затворена, и бележките от лекцията му се разпиляха по земята. Той изруга и този път без никакъв ред събра бележките си и ги набута в раницата. Бе застанал на колене, когато една ръка му подаде много добре подредени листове. Вдигна поглед към непознатата и прочете в очите ѝ, че се забавлява.