Николя Бёгле - Пациент 488

— Окей… Какво искахте да питате Адам? Не виждам нищо странно финансов директор на фармацевтична фирма да посети такава болница…

— Посещението на брат ви е станало една година и един месец преди смъртта на пациента. Той почина на дванайсети януари две хиляди и дванайсета година…

— А Адам си отиде на деветнайсети февруари две хиляди и дванайсета — прошепна Кристофър, който винаги се вълнуваше, когато споменаваше тази дата. — Е, ѝ?

— Точно това ме вълнува…

— Не съм сигурен, че ви разбирам добре.

— Брат ви споделял ли ви е за нещо необичайно в "Жантикс"? Забелязали ли сте някаква промяна у него през дните, предшествали катастрофата?

Кристофър разтърка челото си.

— Не, не, а бяхме близки с Адам. Знаех почти всичко, което се случваше в живота му. А и той познаваше моя. Нямам спомен да е крил нещо от мен.

— Помислете добре.

— Да не би да ми казвате, че Адам е убил пациента, чиято смърт разследвате? Или че по един или друг начин смъртта на брат ми има връзка със смъртта на пациента в онази психиатрия?

Сара не отговори.

— Какъв човек бе Адам?

— Ама чакайте — възрази Кристофър. — Няма да ви изплюя всичко, без да имам поне малко информация. Говорим за брат ми, а не за някой случаен човек…

— Смъртта на брат ви може би не е случайност, господин Кларънс.

— Какво?!

Кристофър сложи ръка на челото си. Имаше чувството, че отварят раните му с нож, че му разпарят корема. Сара знаеше какъв ефект щяха да предизвикат думите ѝ и съжали, че ги бе изрекла. Въпреки че още от самото начало не харесваше този човек, нямаше право да го кара да страда.

— Давате ли си сметка какво ми казвате? — прошепна Кристофър, защото се боеше, че Симон би могъл да ги чуе.

Сара забеляза, че хвърля погледи към коридора. Направи връзка с играчките, които бе видяла, и също сниши глас.

— Знам, че това променя естеството на цялата мъка, която вече сте изпитали — каза полугласно Сара и постави ръце върху коленете си.

Колкото и да бе объркан от онова, което бе научил, Кристофър бе не по-малко изненадан от факта, че инспекторката бе снишила глас, когато бе разбрала, че в стаята в дъното на коридора спи дете. Бе очаквал всичко, но не и деликатност от жена, която му изглеждаше толкова студена.

— Само че това е истината: брат ви е бил единственият човек, който в продължение на тридесет години е посещавал пациента — пациент, който е бил подложен на лечение, забранено още в края на седемдесетте години, а седмица след последното си завръщане във Франция загива при автомобилна катастрофа. Не съм упълномощена да ви запозная с други части от разследването. Само че всички факти навеждат към заключението, че като е отишъл в "Гаустад", Адам е разкрил нещо, което е обезпокоило определени лица. И е платил за това с живота си.

Смаян, Кристофър се отпусна на облегалката на дивана и прокара ръка през лицето си.

— Слушайте, има нещо, което не се връзва във вашата версия, и то е, че Адам наистина загина при катастрофа с кола. Най-обикновена, глупава катастрофа, която се дължеше знаете ли на какво? На превишена скорост.

Очевидно Сара смяташе, че става въпрос за самоубийство. Но защо да повлича и жена си със себе си в смъртта?

— Как точно стана катастрофата? — попита инспектор Геринген.

Кристофър въздъхна дълбоко. Сара го гледаше спокойно, като че ли имаше на разположение цяла вечност и му даваше неограничено време да ѝ отговори.

— Адам и Натали бяха на гости у приятели за вечеря. Бяха оставили Симон с детегледачка — каза Кристофър, като несъзнателно посочи с ръка към коридора. — По-късно младото момиче им се обадило паникьосано. Симон не спирал да повръща. Чувствал се много зле. Адам и Натали тръгнали към дома, също обзети от паника, и именно тогава станала катастрофата. На един завой Адам загубил контрол над автомобила. Колата се ударила в дърво. И двамата загинали на място.

Шумът от движещите се по булевард "Сен Жермен" коли се чуваше едва-едва. Сара започваше да разбира кой спи в дъното на коридора и защо Кристофър трябваше да тръгне толкова бързо след лекцията си. В един миг всичките ѝ предварителни представи за брата на Адам Кларънс се изпариха, пръснаха се на парчета. Като се възползва от моментното успокоение на Кристофър, тя задържа погледа си върху него. Вече гледаше на него по съвсем различен начин — и с възхищение, и със съчувствие.

— Кой би могъл да има зъб на брат ми? — попита грубо Кристофър. — Той щеше да ми каже, ако се е чувствал заплашен.