Николя Бёгле - Пациент 488

— Все още не знам. Вие имате ли някакво предположение?

— Не, ни най-малко. Като помисля, единственото нещо, което ме безпокои, е, че Адам не ми бе споменавал за това ходене в Норвегия, а обикновено ме уведомяваше за всичките си пътувания… Защо този път не ми е казал нищо?

Кристофър започваше да изпитва съмнения. Ами ако катастрофата на Адам наистина е била предизвикана? Но как? Защо и от кого?

— Госпожо инспектор, ще трябва да ми кажете повече…

— Ами ще имам нужда от вашата помощ. Но съществува риск това да се окаже… трудно за преживяване…

— Какво искате да кажете?

— Останали ли са вещи на Адам?

— Да, у родителите ми… Майка ми подреди всичките му неща в стаята, където живееше като младеж. Това може и да изглежда малко налудничаво, но тя не може да се възстанови от шока…

— Може ли да ми дадете адреса на родителите си?

Кристофър го записа върху едно листче и го откъсна от блокчето, което лежеше на ниската масичка.

— Ще отидете у тях и ще поискате да претърсите къщата? Имате ли право на подобно нещо, идвайки от чужбина?

— Смятате, че родителите ви няма да искат да узнаят истината за смъртта на сина им?

— Майка ми — да. Но познавам добре баща си. Той не иска повече да се говори на тази тема. Ще ви затвори вратата в лицето.

— Какво предлагате?

— Уговорили сме се утре да отида да обядвам у тях заедно със Симон. Аз самият ще разровя нещата и ще ви кажа какво съм открил.

Сара нямаше избор. Ако искаше да действа по друг начин, трябваше да се обърне към френската полиция, но нямаше никакво желание да се набутва в административна процедура, която щеше да приключи, ако изобщо приключеше, след дни, а може би и след седмици…

— Тогава до утре — каза Сара и пое към изхода. — Ставам рано и спя малко. Обадете ми се, когато искате през деня или през нощта. Ето ви моя телефонен номер…

Подаде му визитката си и добави:

— Действайте бързо.

Кристофър кимна и без да си дава сметка какво прави, ѝ подаде ръка. Имаше желание да осъществи физически контакт с тази жена, която толкова искаше да научи истината за смъртта на брат му.

Сара се поколеба. По време на работа никога не стискаше нечия ръка. Но инстинктът ѝ бе по-силен и ръцете им се докоснаха. Сара усети топло и здраво, но не и смазващо ръкостискане. А Кристофър си каза, че ръката ѝ е нежна, с мека кожа. Лекият натиск обаче му подсказа, че има работа с жена с характер.

— До утре — каза той и отдръпна ръката си.

След като изпрати Сара, Кристофър седна отново на дивана. Смъртта на брат му бе такъв удар за семейството! Родителите му, Симон, а и самият той едва-едва се съвземаха. А сега към страданието се прибавяше и съмнението.

Влезе безшумно в стаята на Симон и с облекчение видя, че малкият спи обърнат на една страна, притиснал суитшърта на баща си до гърдите си. Той се надигаше и падаше равномерно в ритъма на дишането му. Кристофър угаси нощната лампа и излезе от стаята. Знаеше, че няма да мигне тази нощ.

Седнал зад волана на колата в подземния паркинг, Кристофър бе изтощен и му се гадеше. Бе заспал едва на разсъмване, час преди Симон да се събуди. През нощта бе обсебен от мисли, които се въртяха безспир в главата му: защо Адам не му бе казал за това пътуване до Норвегия? И какво бе открил там? Наистина ли е бил убит? Тази хипотеза му изглеждаше абсурдна…

— Ще повърнеш ли?

Седналият на задната седалка Симон започваше да се изнервя.

— Защо? Толкова ли искаш да видиш какво съм ял тази сутрин?

— Уф! Отвратително е!

Кристофър се усмихна и подкара колата. Каквото и да му струваше да се преструва на спокоен, трябваше да го стори, за да не тревожи Симон. Затова започна разговор, като попита момчето кой е любимият му исторически герой и защо. Изреждаше анимационни герои и завърши с принцесите от комиксите на "Дисни", като подтикваше Симон да му отговори, въпреки нежеланието на детето. Когато пристигнаха в старата каменна къща на родителите му — дядото и бабата на Симон — в Роснису-Боа, Кристофър получи съобщение: Пиша ви, в случай, че сте забравили номера ми… Обадете ми се, когато имате да ми кажете нещо, колкото и незначително да ви се струва то… Сара.

Отговорът гласеше: Ще ви се обадя след по-малко от час. Кристофър.

— Кой беше? — попита Симон.

— Търсят ме по работа…

После изскочи бързо, за да отвори задната врата.

— Ами да, наистина, Симон… Имах страшно много работа тази седмица… Така че, докато обядвате, аз ще ида да си почина.