Николя Бёгле - Пациент 488

После се обърна към Сара.

— Сара, унищожи всички доказателства — до последното.

Гласът на Лазар не произнесе думата "три". Бе затворил.

С полуотворена уста Кристофър стоеше като ударен от гръм. Какво бе направил?!

Поразена не по-малко от него, Сара не смееше да помръдне.

Огромна тежест притискаше гърдите на Кристофър. Той потърси последния номер, за да позвъни на Лазар. Да, ще му се обади, ще му разкаже всичко и Симон ще бъде спасен.

— Не прави това! — помоли го Сара. — Ако се обадиш, отнемаш на Симон шанса да оцелее!

Кристофър не я слушаше. Пръстите му не докосваха нужните клавиши, потеше се и трепереше, обладан от паника. Накрая изтърва телефона. Сара успя да го вдигне преди него. Той я гледаше с омраза, направо я убиваше с поглед.

— Върни ми го!

— Довери ми се! — отвърна му тя, а сърцето ѝ бе сковано от съмнение и ужас.

Кристофър усещаше, че е готов да я убие, но точно в този миг телефонът иззвъня и Сара го подаде на Кристофър. Той натисна зелената слушалка.

— Ето какво ще направим — прошепна Лазар, — имате думата ми, че няма да сторя нищо лошо на детето ви. Знам, че няма как да ми повярвате, но ви моля да ми се доверите. А аз ще го държа затворен при мен, докато ми доставите филма с проведения от вас експеримент. А също и главата на човека, който ме е накарал да понеса такова изтезание през всичките години на пленничеството ми. Такъв бе договорът ни от самото начало, но оттеглям заплахата за физическо насилие над детето ви…

— Само че как искате аз да…

— Мълчете! — изхълца Лазар и се оригна мъчително. — Престанете с вайканията си и действайте! Ще удържа на думата си. Опитайте се да бъдете на нивото на надеждите, които детето ви възлага на вас. И побързайте, защото времето, което ми остава да живея, се ограничава от шепа дни, а може би и броени часове. А ако умра, преди да съм получил отговорите, никой никога няма да узнае къде съм затворил малкия и той ще умре от глад и жажда до трупа ми. Свържете се с мен на номера, който ще ви изпратя, в момента, когато имате да ми кажете нещо.

Лазар затвори и няколко секунди по-късно дойде съобщение с номера, на който старият човек можеше да бъде намерен оттук нататък. Кристофър отпусна ръката си, която държеше телефона. Откъде щеше да намери сили да продължи битката? Завладя го отчаяние, но той усети прегръдката на Сара, която обхвана гърба му, сплете ръце върху гърдите му и отпусна глава на рамото му.

— Може да имаме шанс да действаме по-бързо от предвиденото и да открием това, което Лазар търси.

До смъртното ложе стоеше безплътен ангел.

Едната му ръка бе протегната към статуята на дете, а с другата сочеше заплашително с пръст дявол с разкривени черти, който дебнеше дали в последните минути на жизнения си път умиращият няма да прояви слабост. Гравюрата бе озаглавена Ars moriendi ("Изкуството да умреш") и Марк Дейвисбъри я съзерцаваше за пореден път, като разсъждаваше върху светите думи на Христос, изписани под нея: "Ако не сте смирени като малко невинно дете, няма да влезете в царството небесно".

Но как да бъде "смирен", когато трябваше да доведе до щастлив завършек такъв проект? Щеше ли да бъде лишен от рая само защото бе служил на Бога по-добре от всеки друг? В кабинета си в сърцето на подземния изследователски център Дейвисбъри предпочете да прогони от мислите си съмненията, завладяващи го всеки път, когато разсъждаваше върху думите на Христос. След няколко часа щеше да бъде по-близко от всякога до отговора, на който бе посветил живота си. След шестнадесет години проучвания и експерименти, стрували близо три милиарда долара, новият модул МИНОС бе готов за пускане. Уоки-токито върху бюрото му изпращя.

— Господине?

Обаждаше се Ърнест Грант, началник на проекта, който бе натоварен с пускането на новия модул. Марк Дейвисбъри натисна бутона за отговор.

— Слушам ви.

— Закъсняваме, господине.

— Каква е причината?

— Забелязахме интересни реакции в старата система няколко минути преди да я демонтираме. Предпочетохме да направим анализ, преди да я изключим.

— Правилно сте постъпили. Изпратете ми изводите си и възможно най-бързо ме уведомете след колко време ще сте готови.

— След тридесет и шест часа модулът ще бъде инсталиран. Ще остане само свързването, а то ще отнеме двадесет и четири часа. Пускането изисква още двадесет и четири часа.

— Няма да мърдам оттук и ще чакам включването.

Дейвисбъри прекъсна връзката и се подготви психически през следващите четири дни да ръководи бизнеса си от този импровизиран кабинет. Прегледа телефона си, за да провери дали не е пропуснал съобщение от Джоана. Защо ли не даваше никакви признаци на живот? Изпрати ѝ съобщение по криптираната си линия: "Какво става?". Отговорът не дойде така бързо, както бе свикнал, и бе по-малко категоричен от обикновено. "Операцията е в ход". За да се успокои и да убие времето, прегледа курса на многобройните си акции и изпрати много съобщения по електронната поща на сътрудниците си от "Медик Хелт Груп", с които ги уведомяваше, че ще им бъде трудно да се свържат с него през следващите три дни. На всеки от тях изпрати и план какви цели трябва да гони и какво да му докладва през следващите седемдесет и два часа. Едва след като свърши работата си на директор, си позволи кратък отдих. Завъртя се в мекото си кресло и пусна уредбата. Когато Ноктюрно № 1 на Шопен потопи Марк Дейвисбъри в поетично опиянение, погледът му се отклони към единствените три книги върху бюрото му, наредени една до друга в нещо като богато украсен и позлатен реликварий: тибетска, египетска и християнска книга на мъртвите [49] "Книгата на мъртвите" или "Папирусът на Ани" е религиозно-магически сборник с вярванията на древните египтяни. Създавана е в течение на векове, а името ѝ е дадено от германския египтолог Карл Рихард Лепсиус, който публикувал части от текста през 1842 г. "Тибетската книга на мъртвите" представлява ръководство с напътствия на неотдавна починали хора. Подобна книга при християните е Старият завет, писан в продължение на 1100 години, и тук вероятно става въпрос за него. — Бел. прев. . Бе изучавал всеки ред от тях през безсънните си нощи с надежда да намери каквото търси. Оттогава ги държеше при себе си за спомен — като стари приятели, с които човек вече не се вижда, но които са имали значение за него през живота му. По устните му се изписа носталгична усмивка и той отмести погледа си от книгите и го насочи към единствения предмет в кабинета, чиято стойност бе явно подчертана: скулптура от синкава смола с вълнистата форма на облак. Във вътрешността на тази прозрачна фигура се виждаха пет черни точки, ясно очертани в ефирната синя материя.