Николя Бёгле - Пациент 488

Сара хвана главата си с ръце и се сгуши в един ъгъл на стаята, като едва чуто шепнеше някакви думи.

— Стига! — изкрещя Кристофър. — Кажете ни сега къде се намира Дейвисбъри!

— Ще си отида в мир — прошепна Джоана с гаснещ глас. — В изоставена мина в Судан, Минесота. Прави изследванията си там долу.

— Какви изследвания?!

Джоана обаче не го чуваше вече. Мускулите на врата ѝ се бяха отпуснали и главата ѝ бе паднала върху гърдите. Кристофър я разтърси.

— Какви изследвания, боклук такъв?!

Трупът на убийцата се изплъзна от ръцете му и глухо се удари в земята. Тогава Кристофър обърна глава към Сара. Бе се свила на две и бе поставила глава между коленете си. Повтаряше безспир с угаснал глас думите "Простете ми".

Кристофър би трябвало да се уплаши. Да се стресне, че ще го изостави, че няма повече да е в състояние да му помага да открият Симон. Само че единственото, което изпита, бе огромно състрадание. А също и интуитивна потребност да ѝ се притече на помощ, да я успокои. Та тя с такава сила бдеше над него от самото начало! Времето бе разчетено, но той седна до нея и поиска да я прегърне, да я притисне до сърцето си. Сара го отблъсна рязко и стана, а очите ѝ бяха зачервени от сълзи.

— Не! Ти не знаеш коя съм! Не съм милата инспекторка, която жертва живота си заради професионалната си съвест и от любов към ближния! Правя това, защото в противен случай ще полудея!

Кристофър се изправи на свой ред и я обгърна с поглед.

— Сара, чух това, което Хоткинс те принуди да изповядаш…

— Не! Нищо не си чул! Не си разбрал, че името му бе Азмал и че предишната вечер бе отпразнувал осмия си рожден ден! Че бе получил като подарък първото си козле и чакаше с нетърпение да стане овчар като баща си. Не си чул и че имаше големи очи, пълни с мечти, че живееше в дълбока бедност. Не знаеш, че всеки ден, когато минавах покрай него с патрула, ми носеше подарък — фигурка от дърво или от слама и ме наричаше "Мама с коси от подправки". Нито че му бях обещала да го пазя, че бях там, за да го закрилям.

Сара гледаше втренчено в празното пространство и изживяваше ужасния спомен. От гласа ѝ изчезна всякакво чувство. Стана безличен и студен и тя продължи разказа си:

— … нито пък че ме попита "Какво се е случило?", когато го застрелях с куршум в гърлото.

— Какво точно стана? — осмели се да попита Кристофър, който знаеше, че тя трябва да довърши признанието си.

Тя го изгледа внимателно за миг, а после със сведени очи разказа историята, която бе преобърнала живота ѝ.

— Една сутрин като толкова други сутрини минавах с моя партньор по същия път, както обикновено. Азмал бе там — с баща си и други мъже от селото. Той ме видя и ми направи няколко плахи знака с ръка. Помислих, че ми казва "Добър ден". Твърде късно разбрах, че се е опитвал да ме предупреди. Мъжете се приближиха до нас, като че искаха да си поговорим, но внезапно един от тях извади пушка и стреля по нас. Останалите ни нападнаха с ножове. Отвърнахме им със стрелба, беше жива сеч. На мен ми нямаше нищо, но партньорът ми бе ранен в ръката. Коленичих, за да му помогна. Треперех, дишах трудно. Чух, че някой тича към мен зад гърба ми. Обърнах се и без да мисля, стрелях. От страх, по силата на рефлекса, от глупост. Куршумът бе пронизал гърлото му. В ръката си все още държеше короната от житни класове, която бе направил за мен. Имаше време колкото да ме попита защо бях направила това.

Въпреки мъката си и чувството за вина, от което не можеше да се освободи, Сара инстинктивно дебнеше реакцията на Кристофър, който слушаше разказа ѝ. Бе уверена, че ще съзре в погледа му светкавичен блясък, изразяващ отвращение, но не видя нищо подобно.

— Да, ужасно е. Да, било е грешка, но това не променя същността ти. Това няма да ми попречи да те разбирам и да ти напомням всеки ден, че си била в невъзможна ситуация. Че душата ти е красива като самата теб и че страхът ти не ме плаши. Така че поне този път приеми помощта ми.

— Тя е мъртва — прошепна Сара, като се върна в реалността. — Проговори ли?

— Да, отчасти. Във всеки случай, знаем къде да намерим човека, който стои зад всичко това.

— Загубихме много време заради мен. Да вървим. Ще ми разкажеш по пътя.

Изоставиха тялото на Джоана на произвола на съдбата, а после, за да излязат навън, разбиха веригите и ключалката, които преследвачите им бяха поставили на входната врата на постройката.

— Следващият полет от острова едва ли ще е преди утре сутринта — предположи Сара. — А от Лондон ще трябва да летим до Минеаполис.