Джеймс Паттерсон - Плажът

Но това бе достатъчно за мен. Знаех цялата история, като досега ми бе убягвала само една подробност — че Джина Праци е истинско име , а не псевдоним.

Какви други лъжи ми бе наговорил Анри? И поради каква причина? Защо бе излъгал… или по този начин ми подсказваше истината?

Отново се взрях в телевизионния екран, когато водещият продължи: „Тази сутрин в Амстердам, Холандия, била намерена мъртва една млада жена. Това, което привлича вниманието на международните експерти по криминалистика към тази трагедия, е приликата между някои подробности при убийството й и убийствата на двете млади жени в Барбадос, както и смъртта на прочутия американски модел на бански костюми, която бе убита преди два месеца на Хаваите“.

Увеличих звука, когато на екрана се появиха лицата на Сара Русо, Уонда Емерсън, Ким Макданиълс и Джулия Уинклър, а накрая и това на Миеке Хелслоот.

Говорителят заяви:

— Двадесет и пет годишната госпожица Миеке Хелслоот е била секретарка на известния архитект Ян ван дер Хойвел, който по време на убийството е бил на делова среща в Копенхаген. Преди няколко минути приключи разпитът му.

Мили боже! Знаех това име.

Екранът се раздели и върху едната половина се видя как холандецът излиза от входа на хотела в Копенхаген с куфар в ръка, а журналистите се скупчват в подножието на извитото стълбище. Изглеждаше малко над четиридесетте, със сива коса и остри черти на лицето. Имаше вид на искрено потресен и много изплашен .

— Едва сега узнах за тази ужасна трагедия — заяви той пред грозда от микрофони. — Аз съм шокиран и сломен. Миеке Хелслоот беше почтена и уважавана млада дама и аз нямам никаква представа защо някой би пожелал да й стори зло. Това е един ужасен ден. Миеке щеше да се омъжва скоро.

Анри ми бе споменал, че Ян ван дер Хойвел бил псевдоним на един от членовете на Алианса — този, когото той предпочиташе да нарича „Холандеца“, и третия, който се бе присъединил към Анри и Джина по време на лудориите им из Френската Ривиера.

А сега, по-малко от един ден след като Анри бе убил Джина Праци, бе последвало и убийството на секретарката на Ян ван дер Хойвел.

Ако някога не бях полицай, може би щях да отмина тези две убийства като случайни съвпадения. Двете жертви бяха напълно различни. И бяха убити в места, отдалечени на стотици километри. Но това, което виждах, бяха още две парчета от мозайката.

Анри бе обичал Джина Праци, но въпреки това я бе убил. Той мразеше Ян ван дер Хойвел. Може би е решил да го убие… Изведнъж ми хрумна нещо: ами ако Анри не е знаел, че в този ден Ян ван дер Хойвел ще бъде в Дания?

Ами ако вместо него, е убил секретарката му?

Събудих се от ярката слънчева светлина, проникваща през малкия прозорец. Аманда спеше, обърната на една страна, с гръб към мен, а дългата й черна коса се бе разпиляла по възглавницата. Изведнъж се изпълних с гняв, припомняйки си почерненото лице на Анри, пистолета му, насочен към главата на Аманда, очите й, подивели от ужас.

В момента никак не ме интересуваше защо Анри убиваше хора, какво се готвеше да направи, защо тази книга бе толкова важна за него или защо, изглежда, губеше контрол.

Сега само едно бе важно за мен. Трябваше да бдя за безопасността на Аманда. И на бебето ни.

Грабнах часовника си и видях, че вече е почти седем и половина. Разтърсих внимателно рамото на Манди и тя отвори очи. Нададе сепнат вик и се надигна, сетне видя лицето ми и се отпусна назад.

— За миг си помислих…

— Било е само сън.

— Да.

Притиснах нежно глава към корема й, а тя ме погали по косата.

— Това бебето ли беше? — попитах.

— Глупчо, просто съм гладна.

Престорих се, че говоря на бебето. Свих длани като фуния и се провикнах: „Ало, ти там, малкия, говори татко“, сякаш тази миниатюрна частица, плод на комбинираните ни гени, можеше да ме чуе.

Манди се засмя леко, а аз се зарадвах, че й бе останало малко чувство за хумор. Но когато се скрих под душа, където тя не можеше да ме види, заплаках неудържимо. Само ако бях убил Анри, когато го държах на прицел! Ако го бях извършил! Тогава сега всичко щеше да е приключило.

Стараех се Манди да бъде колкото може по-близо до мен, докато плащах сметката на рецепцията на хотела, както и после, когато спрях едно такси и казах на шофьора да ни закара до летище Шарл де Гол .

— Но как ще се върнем в Лос Анджелис? — попита Манди.

— Не можем.

Тя извърна глава и ме погледна втренчено.