Джеймс Паттерсон - Плажът

— Тогава къде отиваме?

Казах й какво бях решил, дадох й кратък списък с имена и телефонни номера върху гърба на моята визитна картичка, след което й съобщих, че ще я посрещнат на летището. Тя ме изслуша и не възрази, когато й казах, че не бива да ме търси по телефона, нито да ми изпраща имейли, нито въобще да прави някакви опити за контакт с мен. Трябваше само да си почива и да се храни добре.

— Ако ти стане прекалено скучно, помисли си за роклята, която искаш да облечеш.

— Знаеш, че не нося рокли.

— Е, може би за случая ще направиш изключение.

Взех химикалка и начертах пръстен около безименния пръст на лявата ръка на Манди. От него излизаха лъчи, все едно струящи от голям искрящ диамант по средата.

— Аманда Диас, обичам всичко в теб. Ще се омъжиш ли за мен?

— Бен.

— Питам и теб, и малкия.

По лицата и на двама ни се търкулнаха сълзи от щастие. Тя ме обгърна и ми отвърна:

— Да, да, да.

След което се закле да не измива пръстена, който бях нарисувал на ръката й, докато не получи истинския.

На летището Поръчах закуска за двама ни — кроасани с шоколад и кафе с мляко. Когато обявиха полета на Манди, я придружих до изхода на терминала. Прегърнах я, а тя захлипа на гърдите ми, докато накрая се разплаках и аз. Можеше ли да има нещо по-страшно от това? Не мисля. Няма нищо по-ужасно от мисълта да изгубиш някого, когото толкова силно обичаш.

Целунах Манди по насинената уста, после още веднъж и още веднъж. Ако любовта можеше да побеждава всичко, тя щеше да бъде в пълна безопасност. И нашето бебе щеше да бъде в безопасност. А аз скоро щях да бъда с тях.

Но в следващия миг ме прониза ужасяваща мисъл. Може би никога повече няма да видя Аманда. И това е последният ни миг заедно.

Изтрих очите си с длани, сетне проследих с поглед как Манди премина през граничната контрола. Тя се озърна назад, махна ми с ръка, изпрати ми въздушна целувка, след което се обърна.

Когато се изгуби окончателно от погледа ми, напуснах летището и взех такси до Северната гара, за да се кача на експреса за Амстердам.

Четири часа след като се качих на влака от Париж, слязох на централната гара в Амстердам, откъдето позвъних на Ян ван дер Хойвел от един телефонен автомат. Бях се свързал с него още преди да тръгна от Париж, за да помоля за спешна среща. Сега той отново ме попита какво налага да се срещнем толкова спешно и този път бях напълно откровен:

— Анри Беноа ми изпрати видеозапис, който мисля, че трябва да видите.

Последва дълга пауза, след което Ян ван дер Хойвел ми обясни как да стигна до моста, който пресича Кайзерсграхт Канал. Намираше се само през няколко преки от гарата.

Той ме чакаше край един от стълбовете за улично осветление, загледан надолу, към водата в канала. Познах го лесно, защото съвсем наскоро бях видял лицето му в телевизионния репортаж от Копенхаген, в който журналистите го отрупваха с въпроси за чувствата му след смъртта на Миеке Хелслоот.

Днес бе облечен в изискан сив габардинен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Имаше остри черти, а пътят, разделящ косата му, бе толкова тънък и равен, сякаш бе очертан с нож.

Представих се, като обясних, че съм писател от Лос Анджелис.

— Откъде познавате Анри? — попита ме той след продължителна пауза.

— Описвам историята на неговия живот. По-точно помагам му при съставянето на автобиография. Анри ми възложи тази задача.

— Следователно сте се срещнали с него, така ли?

— Да.

— Всичко това ме изненадва. Той ли ви каза моето име?

— В книгоиздаването тези неща се наричат „пълни откровения“. Анри ми разказа всичко.

Ян ван дер Хойвел придоби вид на човек, комуто е крайно неудобно да разговаря насред улицата. Замисли се, вероятно преценявайки моята благонадеждност, след което претегли плюсовете и минусите на срещата ни. Накрая ми кимна:

— Мога да ви отделя няколко минути. Моят офис е точно отсреща. Елате.

Тръгнах с него. Пресякохме моста и се озовахме пред красива пететажна сграда, приличаща на изискана резиденция. Той отвори предната врата, даде ми знак да вляза пръв и аз поех по дългата, добре осветена стълба към последния етаж. С всяко изкачено стъпало се покачваха и надеждите ми.

Ян ван дер Хойвел бе хлъзгав и коварен като змия. Като член на Алианса той бе виновен за подстрекаване към голям брой убийства, все едно че бе убивал хората със собствените си ръце. Ала колкото и да бе отблъскващ, сега аз се нуждаех от неговото сътрудничество, така че трябваше старателно да потискам и да прикривам гнева си.