Джеймс Паттерсон - Плажът

Убеден бях, че мъжът с онези две жени не беше никой друг, освен Анри Беноа.

Пуснах вестника на пода и последвах тройката, която изчезна през въртящата се врата и излезе на улицата.

Насочих се към парадния вход, загрижен да не изпусна Анри от погледа си. Необходимо ми бе и малко време, за да обмисля окончателния си план за действие. Но преди да стигна до въртящата се врата, група туристи изскочиха пред мен и с много блъскане, смях и закачки ми препречиха пътя. Идеше ми да им изкрещя в лицата: „МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ, ТЪПИ ЗАДНИЦИ!“

Когато най-после се измъкнах навън, Анри и двете жени вече се бяха отдалечили на значително разстояние и наближаваха колонадата от западната страна на улицата.

После продължиха надолу по улица „Де Кастильоне“ и от там към „Риволи“. Успях да ги зърна само за миг, преди да изчезнат зад ъгъла.

Но след малко видях двете красиви жени, опрели глава до глава и застанали пред витрината на някакъв магазин за обувки, докато светлата коса на Анри се белееше малко по-нататък.

Но колкото и да се стараех да не ги изпускам от очи, той изчезна надолу към спирката на метрото при Тюйлери в противоположния край на улицата.

Втурнах се напред въпреки гъстото улично движение, затичах надолу по стъпалата на платформата на метростанцията, обаче навалицата тук бе толкова гъста, че никъде не го видях.

Ето, той беше там , на далечния край на платформата. Внезапно се извърна към мен и аз се вцепених. За една минута, сторила ми се цяла вечност, се почувствах напълно уязвим, като че ли бях осветен от прожектор на фона на сцена, цялата в черно.

Сигурно ме бе видял.

Бях точно пред очите му.

Но той не реагира, а аз продължих да го зяпам втренчено, докато нозете ми натежаха, сякаш бяха залепени за бетона.

После образът му като че ли се промени и избистри. Сега, когато го гледах от упор, ме порази дължината на носа му, височината на челото, вдадената навътре брадичка.

Да не би да полудявах?

Бях толкова сигурен, че е той… но също толкова сигурен сега бях, че съм се припознал. Как можех да съм такъв глупак, пълен загубеняк, пълен провал като детектив. Мъжът, когото бях последвал от хотел „Риц“, въобще не беше Анри.

Излязох от метростанцията и едва тогава си спомних, че бях обещал на Манди да се върна до един час, а ето че вече бяха изтекли цели три.

Поех забързано по обратния маршрут към „Сенж Вер“ с празни ръце, без шоколад, без цветя, без бижута. Нищо не бях постигнал с лудешкото си препускане от „Риц“ до метрото, освен оскъдната информация, която обаче можеше да се окаже от критично значение:

Анри си бе запазил стая в хотел „Риц“.

Фоайето на малкия хотел беше безлюдно въпреки кълбата от цигарен дим и шумния разговор, долитащ откъм бара към мизерно обзаведеното фоайе.

На рецепцията нямаше служител.

Заобиколих гишето, но ключа за моята стая го нямаше на таблото. Дали го бях върнал? Не можех да си спомня.

Или пък Манди бе решила да излезе навън, въпреки че изрично й бях забранил да напуска стаята? Поех забързано нагоре по стъпалата, ядосан на себе си и на нея. Исках само да се просна на леглото и да заспя.

Почуках на вратата, извиках на Манди, че съм аз, но когато тя не отговори, завъртях дръжката, готов да й се скарам, че няма право да се държи така детински и лекомислено. Сега трябваше да се грижи за две човешки същества.

Отворих вратата и тутакси усетих, че нещо не е наред. Манди не беше в леглото. Дали беше в банята? Наред ли бе всичко с нея?

Пристъпих по-навътре в стаята, извиках името й, но в този миг вратата се затръшна зад мен. Извърнах се рязко и се опитах да проумея това, което се оказа невъзможно за проумяване.

Някакъв чернокож мъж държеше Манди като заложница. С лявата си ръка я притискаше през гърдите, а с дясната опираше пистолет в главата й. На ръцете си имаше латексови ръкавици. Сини. Веднъж вече бях виждал точно същите.

Отклоних очи към лицето на Манди. Устата й беше запушена. Очите й бяха разширени от ужас, а от устните й излезе само приглушено грухтене.

Чернокожият се прицели с пистолета си, като първо рязко стегна хватката си около нея и сетне измести оръжието така, че да сочи право към мен.

— Аманда — изрече мъжът, — виждаш ли кой се е прибрал? Ние го чакаме толкова отдавна, нали, скъпа? Но пък беше доста забавно, нали?

Сега вече всичко беше ясно: сините ръкавици, познатата интонация, физиономията зад черните очила и сценичният грим. Този път не се припознах. Стотици часове бях слушал този глас, звучащ точно над ухото ми. Беше Анри. Но как ни бе открил?