Джеймс Паттерсон - Плажът

Пресуши питието на един дъх и се загледа в отражението на фоайето в огледалото над бара. Когато Бен слезе по стълбището, Анри се завъртя на стола, за да не пропусне как ще подаде ключа на рецепциониста.

Постара се да запомни номера на клетката, в която служителят остави ключа.

Минаваше осем и половина вечерта, когато стигнах до площад „Вандом“ — огромен, с пътни ленти в четирите посоки и с двадесет и четири метрова статуя на Наполеон Бонапарт в средата. Откъм западната му страна се виждаше улица „Сент Оноре“ — истински богаташки рай за пазаруване. Отсреща се издигаше хотел „Риц“, с фантастично красивата си готическа архитектура, каменни украси с цвят на мед и сводове над вратите и прозорците.

Пристъпих по червения килим и после през въртящата се врата попаднах във фоайето. Огледах елегантните канапета, изящните полилеи, които хвърляха мека светлина върху маслените платна, и щастливите лица на гостите.

В една ниша открих вътрешни телефони и помолих телефонистката да ме свърже с Анри Беноа. Силните удари на сърцето ми отброяваха болезнено всяка секунда изчакване. Не след дълго тя ми съобщи, че очаквали мосю Беноа, понеже имал резервирана стая в хотела. Ще пожелая ли да оставя някакво съобщение?

— Ще се обадя пак. Мерси — отвърнах аз.

Значи бях прав. Бях на прав път.

Анри беше в Париж или поне скоро щеше да се появи тук. И щеше да отседне в „Риц“.

Докато окачвах обратно слушалката на вилката, внезапно ме връхлетя вихрушка от емоции. Замислих се колко невинни хора бе убил Анри. За Ливън и Барбара и за онези мъчителни дни и нощи, които прекарах в караваната, лице в лице с един налудничав убиец.

А после си спомних, че Анри бе заплашил да убие Аманда.

Настаних се на едно канапе в ъгъла, откъдето можех да наблюдавам вратата, докато се преструвам, че чета един захвърлен там вестник — „Интернешънъл Хералд Трибюн“, — и си мислех, че същото бих могъл да върша и докато дежуря в някоя полицейска кола. Като изключим кафето и глупавото бърборене на моя партньор от дежурната смяна.

Можех да седя тук до безкрай, защото най-после бях взел преднина пред Анри, пред този шибан психопат. Той не знаеше къде се намирам, но аз знаех, че ще се появи тук.

През следващите два часа, които ми се сториха като цяла вечност, си представях най-често как Анри влиза в хотела с пътна чанта, как се регистрира на рецепцията и как аз веднага го разпознавам, независимо от това как се е дегизирал. Ще го проследя до асансьора и ще му сервирам същата инфарктна изненада, която той ми бе поднесъл.

Ала все още не бях сигурен какво ще правя след това.

Обмислях дали ще мога да го спра, като се обадя в полицията, за да съобщя, че го подозирам в убийството на Джина Праци.

Или да се реша на един прекалено рискован ход — да му пусна един куршум в главата, след което да се предам в американското посолство и да ги поставя пред свършен факт.

Заех се да обмислям вариант номер 1: Полицаите ще ме попитат: „Коя е Джина Праци? Откъде знаете, че е мъртва?“ Представях си как им показвам видеозаписа на Анри, в който обаче въобще не се виждаше мъртвото й тяло. Ако той своевременно се беше отървал от трупа, никога нямаше да го арестуват.

Но аз щях да бъда заподозрян. Всъщност нищо чудно да се окажа заподозрян номер едно.

Заех се да обмислям втория вариант, при който се виждах как насочвам тридесет и осемкалибровия си пистолет към Анри, после го размахвам и му заповядвам: „Ръцете на стената! Не мърдай!“ Тази идея много ми хареса.

Ето за какво си мислех, когато сред десетките хора, които минаваха през фоайето, погледът ми бе привлечен от две красиви жени и един мъж. Те минаха покрай мен и се насочиха към предната врата. Жените бяха млади и облечени със стил. Говореха английски, смееха се и бъбреха оживено, като вниманието им бе насочено предимно към мъжа помежду им.

Ръцете им бяха сплетени като на приятели от училище. Разделиха се само когато трябваше да преминат през въртящата се врата. Мъжът им направи път, за да минат преди него.

Вълнението, което ме заля, бе толкова силно, че за миг не бях способен да разсъждавам логично. Но все пак успях да огледам лицето на мъжа, телосложението му, облеклото.

Сега изглеждаше като блондин, носеше големи очила с черни рамки, гърбът му беше леко приведен.

Точно така предпочиташе да се дегизира Анри. Той ми бе споделил, че харесва този стил на обличане и прикритие, понеже бил крайно опростен. Беше възприел характерен начин на ходене и говорене, след което беше добавял дребни промени, способни да разсейват вниманието на наблюдаващия. Така се сдобиваше с нова самоличност. Но мен не можеше да подлъже.