Джеймс Паттерсон - Плажът

— Исках да ти го кажа очи в очи…

— И затова взе самолета? Нещо за Анри?

— Не…

— … тогава много съжалявам, но ще се наложи да се върнеш обратно. Не, не клати глава. Присъствието ти тук ще бъде пречка. Разбираш ли?

— Е, много ти благодаря.

Сега Манди се нацупи, което беше рядкост за нея, но аз знаех, че колкото по-силно я притискам, толкова по-твърдоглава става. Вече усещах как килимът под токчетата й започва да пари.

— Обядвал ли си? — попита ме тя.

— Не съм гладен.

— Но аз съм. Освен това съм майстор готвач на френска кухня. А ние сме в Париж.

— Това не е ваканция — припомних й аз.

Половин час по-късно двамата седяхме в едно кафене на тротоара на Улицата на пирамидите. Нощта бе отстъпила пред прекрасния слънчев ден, въздухът бе топъл, а пред нас се откриваше чудесна гледка към позлатената статуя на Жана д’Арк на кон, която се издигаше насред кръстовището между улица „Риволи“ и малката улица, на която се намирахме.

Настроението на Манди видимо се бе подобрило. Всъщност изглеждаше почти въодушевена. Поръча на френски, като не пропусна нито една подробност, докато описваше как желае да й приготвят обяда, вещо преценявайки достойнствата на различните салати, пастети и блюда с морски дарове.

Аз се задоволих с бисквити и сирене, след което изпих едно силно кафе. Мозъкът ми трескаво премисляше какво да направя; не можех да се отърся от притеснението, че времето лети адски бързо.

— Само опитай това — рече ми Манди и ми поднесе една лъжичка крем брюле.

— Честно казано, Аманда — отвърнах с раздразнен тон, — сега не биваше да си тук. Не зная какво друго да ти кажа.

— Просто кажи, че ме обичаш, Бенджи. Защото ще стана майка на твоето дете.

Вперих изумен поглед в Аманда. Беше на тридесет и една години, но изглеждаше на двадесет и пет, носеше синя вълнена жилетка с ластичен колан и ръкави и грееше с усмивка, обаятелна като на Мона Лиза. В този миг беше умопомрачително красива, повече от когато и да било.

— Моля те, кажи ми, че си щастлив — настоя тя.

Поех лъжицата от ръката й и я върнах в чинията й. Надигнах се от стола си, притиснах длани към бузите й и я целунах. После отново я целунах.

— Ти си най-шантавото момиче, което някога съм познавал, très étonnante 15 15 Направо смайваща (фр.). — Б.пр. .

— И ти си прекрасен — кимна тя, цялата сияеща.

— Господи, колко те обичам!

— Също и аз. Обичам те докрай. Но ти, Бенджи, щастлив ли си?

Обърнах се към сервитьорката и й казах:

— Тази прекрасна дама и аз ще си имаме дете.

— Първото ви, така ли?

— Да. И аз обичам тази жена толкова много и съм толкова щастлив, че ми се иска да летя около Луната .

Сервитьорката се усмихна сърдечно, разцелува и двама ни по бузите, след което обяви на всеослушание радостната вест, макар аз да не разбрах всичко, което каза. Но тя размаха ръце и хората от съседната маса започнаха да се смеят и ръкопляскат. Скоро и от другите маси се присъединиха към тях, като ни обсипваха с поздравления и приветливи възклицания.

Усмихнах се на непознатите наоколо, поклоних се на моята прекрасна Аманда и усетих прилив на неочаквана, всеобхватна радост. Само преди месец благодарях на бога, че нямам деца. А ето че сега лицето ми светеше от радост и затъмняваше с блясъка си стъклената пирамида в Лувъра.

Просто не беше за вярване.

Манди беше бременна с нашето дете.

Щастието, изпълнило сърцето ми, помръкна много скоро. Засенчи го страхът за сигурността на Манди.

Затова веднага щом се върнахме обратно в нашия малък хотел, аз се заех да й обяснявам защо трябва да напусне Париж още утре сутринта.

— Никога няма да се чувстваме напълно сигурни, докато Анри продължава да върлува. Трябва да бъда по-умен, по-прозорлив от него, а това не е лесно, Аманда. Единствената ни надежда е да се изправя срещу него. Моля те, повярвай ми.

Казах още на Манди, че Анри ми бе споделил колко често се отбивал е Джина в Париж, като ми бе описвал подробно как се разхождал с нея около площад „Вандом“.

— Да го открия там е равносилно на търсенето на игла в копа сено, но предчувствието ми подсказва, че той е тук.

— Но ако наистина е тук, какво ще правиш, Бенджи? Наистина ли ще го убиеш?

— Имаш ли по-добра идея?

— Поне стотина.

Качихме се по стълбището до нашата стая и аз накарах Манди да застане зад гърба ми, докато вадех елегантния „Смит енд Уесън“, преди да отворя вратата. Проверих гардеробите и банята, отместих завесите и дори надникнах надолу към алеята, за да се уверя, че никъде наоколо не се спотайва проклетото чудовище.