Джеймс Паттерсон - Плажът

Колкото повече пътувахме, толкова повече се чувствах като у дома си. Най-после се получи. Манди успя да ме развесели. Скоростта и вятърът издухаха всички грижи от главата ми, принудиха ме да се отдам само на възбудата и свободата да пътувам, където ми видят очите.

Докато пътувахме на север, голямата тихоокеанска магистрала се спусна до морското равнище, за да ни преведе през поразително привлекателните градчета Сий Клиф, Ла Кончита, Ринкон, Карпентерия, Съмърленд и Монтесито. След това Манди ми заповяда да се заловя по-здраво за нея, докато вземе завоя по магистралата към изхода на Олив Мил Роуд, извеждащ до Санта Барбара.

Като видях крайпътните табели, се досетих накъде пътуваме — към едно местенце, за което често си бяхме говорили, че ще посетим през някой уикенд, но досега така и не се бяхме наканили.

Цялото ми тяло беше изтръпнало, когато най-сетне слязох от мотоциклета пред легендарния хотел „Билтмор“. Покривът му беше покрит с червени керемиди, а палмите пред фасадата не пречеха на прекрасната панорама към океана. Смъкнах каската си, прегърнах моето момиче и му рекох:

— Скъпа, когато казваш, че ти е хрумнала някоя идея , несъмнено знаеш какво приказваш.

— Пазех коледната си премия за нашата годишнина — отвърна ми тя, — но знаеш ли какво ми хрумна тази сутрин в четири часа?

— Кажи ми.

— Че няма по-подходящ момент от сегашния. Нито по-подходящо място от това.

Фоайето на хотела се къпеше в светлина. Не съм сред запалените почитатели на телевизионния канал „Красиви къщи“, но все пак разбирах от лукс и комфорт. А Аманда, която пристъпваше в приповдигнато настроение до мен, се прехласваше по архитектурните детайли. Изтъкна, че тук преобладавал средиземноморският стил — достатъчно било да се хвърли поглед върху арките и гредите под таваните, към закръглените форми на диваните и цепениците, пламтящи в облицованото с керамични плочки огнище. Както и към безкрайния ревящ океан под хотела.

После Манди ме предупреди, и то с напълно сериозен вид:

— Ако споменеш как-му-беше-името дори само веднъж, всички сметки ще минат по твоята кредитна карта, а не по моята. Разбрахме ли се?

— Дадено — кимнах аз и я прегърнах.

В нашата стая също имаше камина и когато Манди започна да мята дрехите си върху стола, аз си представих как през остатъка от следобеда няма да мръднем от леглото с кралски размери.

Тя го прочете в очите ми, засмя се и рече:

— О, разбирам. Но ще се наложи да почакаш, става ли? Защото имам друга идея.

Идеите на Манди все повече ми харесваха. Тя си облече бикините с леопардов десен, аз нахлузих моите шорти и отидохме при басейна в средата на главната градина. Последвах Манди, потопих се след нея и — няма да повярвате — чух някаква музика да свири под водата.

Върнахме се в стаята си. Развързах горнището на Манди, смъкнах долнището, тя се метна на гърдите ми и обви крака около мен. Отнесох я така до душа и не след дълго двамата се претърколихме върху леглото, чиято пухена мекота превръщаше любенето в разтърсващо сърцето преживяване.

После се унесохме в приятна дрямка. Манди заспа още докато лежеше на гърдите ми, присвила колене край мен. За пръв път от седмици насам спах дълбоко, без да се стряскам и будя от някакъв кървав кошмар.

Щом се стъмни, Манди облече къса черна рокля и вдигна косата си нагоре така, че ми заприлича на Одри Хепбърн. Слязохме по витата стълба до Бела Виста, където ни предложиха маса край огнището. Подът беше мраморен, стените с махагонова ламперия, надолу се разкриваше гледка за един милион долара, а остъкленият таван над главите ни позволяваше да се любуваме на кобалтовосиния залез.

Хвърлих поглед върху менюто, но веднага щом пристигна келнерът, го отместих. Манди поръча и за двама ни.

Отново се усмихнах. Аманда Диас очевидно знаеше как да направи прекрасен един ден и да го изпълни със спомени, които щяха да ни сгряват до преклонна възраст.

Започнахме нашата петзвездна вечеря с гигантски миди соте, последвани от превъзходен костур, запечен с мед, подправки и гарниран с гъби и грах. После келнерът ни донесе менюто с десертите и бутилка изстудено шампанско.

Обърнах бутилката, за да мога да прочета етикета й: Дом Периньон.

— Ти ли го поръча, Манди? Та то струва към триста долара!

— Не е от мен. Това шампанско дължим на някого друг.

Протегнах ръка към картичката, която келнерът бе донесъл върху малък сребърен поднос. Прочетох: „Шампанското е от мен. Добро е. С най-добри пожелания, А. Б.“.