Джеймс Паттерсон - Плажът

А когато се събудих, часовникът на микровълновата печка показваше единадесет и десет.

Извиках Анри, но като не ми отговори, се измъкнах от тясното място зад масичката, където се бях сврял. Отворих вратата на караваната.

Пикапът беше изчезнал.

Мозъкът ми започна да се прояснява от мътилката на умората и аз се върнах вътре. Лаптопът и чантата ми бяха на кухненската маса, купчината аудиокасети, които толкова старателно номерирах, лежаха на спретнато подредена купчина. Касетофонът ми още беше свързан към контакта. И тогава видях бележката, опряна до него:

Бен, прослушай записа.

Натиснах бутона за възпроизвеждане и чух гласа на Анри:

Добро утро, партньоре. Надявам се да си възстановил силите си. Нуждаеше се от тази почивка и ти сипах приспивателно, за да заспиш непробудно. Ще ме разбереш. Искам да остана сам за малко.

А сега делово: трябва да потеглиш с караваната. На 23 км западно се намира Двадесет и девета магистрала, която ще те изведе до Палм Спрингс. Оставил съм ти достатъчно вода и храна, така че ако случайно решиш да изчакаш залеза, нищо няма да ти попречи да напуснеш парка чак на разсъмване.

Много е възможно лейтенант Брукс или някой от колегите й да те пресрещне и да започне да те разпитва. Внимавай какво ще кажеш, Бен. Нека засега запазим нашите тайни. Не забравяй, че си писател — ще можеш да измислиш някакво правдоподобно обяснение.

Колата ти е паркирана зад Лаксъри Ин, където я беше оставил. Ключовете са в джоба на сакото ти, заедно с билета ти за самолета.

О, едва не забравих най-важното. Обадих се на Аманда. Успокоих я, като й обясних, че си в безопасност и че скоро ще си бъдеш у дома.

Чао, Бен. Работи здравата. Работи добре. Ще поддържаме връзка.

След което се чу тихо съскане и това бе краят на съобщението.

Копелето се бе обадило на Аманда. Това бе още една заплаха.

Навън, пред караваната, пустинята ми се стори нагорещена като ад, което ме принуди да изчакам да се мръкне, преди да се впусна в самотното си пътуване. Докато чаках, Анри щеше да заличи всичките си следи, да приеме друга самоличност и най-спокойно да се качи на борда на първия самолет.

Никога повече нямаше да се чувствам в безопасност, докато „Анри Беноа“ не попадне зад решетките или не бъде убит. Исках си живота обратно и бях решен да се боря за него, каквото и да ми струва.

Дори и да ми се наложи собственоръчно да ликвидирам Анри.

Още на първия ден след заточението в пустинята ми позвъни Ленард Загами, за да ми съобщи, че иска да издаде книгата колкото е възможно по-скоро. Затова трябвало спешно да вземем мерки и да не позволим на сензационната преса да ни изпревари в отразяването на историята на Анри от първа ръка, и то преди загадките около убийствата в Мауи да бъдат разрешени.

Обадих се на Арънстейн, взех си отпуск от „Лос Анджелис Таймс“ и превърнах всекидневната в укрепен бункер, но не само заради натиска, който ми оказваше Загами. Не можех да се отърся от натрапчивото усещане, че Анри е тук, сякаш беше боа удушвач, сплетена в задушаваща хватка около ребрата ми. Все ми се струваше, че наднича зад рамото ми, докато пиша на бюрото. Нищо не желаех по-силно от това да приключа с разказването на мръсната му история и веднъж завинаги да го залича от живота си.

След завръщането ми от пустинята работех от шест сутринта до късно през нощта. Прослушването на аудиокасетите се оказа доста полезно.

В спокойна обстановка и зад солидно заключената врата долавях вече доста по-отчетливо значенията на нюансите, паузите и коментарите, направени мимоходом. Имаше неща, на които не бях обърнал внимание, докато бях с този безмилостен и непредсказуем убиец и мислех дали някога ще се измъкна жив от парка Джошуа Трий.

Никога не бях работил толкова усърдно и упорито, а към края на втората седмица привърших преписването на записите от аудиокасетите. В общи линии книгата вече се бе избистрила в съзнанието ми.

Ала липсваше нещо важно — ефектното начало, примамката, която да поддържа вниманието на читателя до края, въпросът, на който Анри така и не отговори: Защо искаше да бъде написана тази книга?

Читателят ще поиска да го узнае, но дори и аз самият не можех да си отговоря. Анри го бе усуквал по специфичния си маниер и това също доказваше, че бе майстор на оцеляването. Досега винаги бе успявал да избегне възмездието с ловкост, сякаш ставаше дума за лавиране сред сгъстения неделен уличен трафик. Беше много умен, вероятно гений. Защо тогава му трябваше да запише своите напълно изобличаващи признания, когато съществуваше риск да бъде заловен и изправен пред съда заради собствените си думи? Дали го правеше само за пари? Или за да получи признание? Дали пък неговият нарцисизъм беше дотолкова обсебващ, че бе дръзнал сам да си заложи капан?