Джеймс Паттерсон - Плажът

Анри Беноа.

Страх пропълзя по гръбнака ми. Откъде този ненормалник знаеше къде се намираме, когато допреди малко дори самият аз нямах представа къде отиваме?

Скочих и изритах стола си настрани. Обърнах се рязко, завъртях се на триста и шестдесет градуса, после в обратната посока, за да съм съвсем сигурен. Огледах всяко лице в залата: стареца със следите от супа по мустаците, плешивия турист с вилицата, надвесена над чинията му, младоженците край входа на залата, както и всеки един от келнерите.

Къде беше той? Къде?

Застанах така, че да закривам Манди с тялото си. Усетих как един безумен вик се изтръгна от гърлото ми:

— Анри, копеле проклето! Покажи се!

След сцената в залата на ресторанта заключих вратата, поставих веригата, залостих резетата на всичките прозорци и спуснах завесите. Обаче не си бях взел пистолета — сериозна грешка, която повече нямаше да допусна.

Когато я настаних на леглото до мен, Манди беше пребледняла и цялата трепереше.

— Кой знаеше, че ще дойдем тук? — попитах я.

— Направих резервацията, когато тази сутрин се прибрах у дома, за да приготвя всичко за пътуването. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Сигурна ли си?

— Да не мислиш, че премълчавам как съм позвънила на домашния телефон на Анри?

— Говоря сериозно. Питам дали не си споделила с някого за нашето пътуване тази сутрин. Помисли си, Манди. Той е знаел, че ще бъдем тук.

— Току-що ти го казах, Бен. Честна дума, на никого не съм споменавала. Само позвъних и продиктувах номера на кредитната си карта на служителката в туристическото бюро. Това е всичко, което съм сторила. Това е всичко .

— Добре, добре — кимнах. — Извинявай.

Беше ме проследил. Сигурен бях в това. Спомних си, че преди месец, когато току-що се бях върнал от Ню Йорк, Анри ми се обади в апартамента на Аманда минути след като бях прекрачил прага. Тогава се наложи да проверявам всички телефони — и моя, и нейния — за подслушвателни устройства, да претърся и двата апартамента.

Не бях забелязал нищо подозрително около нас по магистралите този следобед. Нямаше начин някой да ни е проследил след отбивката към Санта Барбара. Пътувахме съвсем сами в продължение на толкова много километри, че практически шосето беше само наше .

Преди десетина минути, докато ни извеждаше от ресторанта, салонният управител ми каза, че шампанското било поръчано по телефона, като сметката за него трябвало да бъде изплатена чрез кредитната карта на Анри Беноа. Това обаче нищо не обясняваше. Анри можеше да се е обадил, от която и да е точка на земното кълбо.

Но как бе узнал къде се намираме?

Освен ако не е подслушвал телефона на Манди или ни е проследил до тук…

Една ужасяваща мисъл прониза мозъка ми като светкавица. Изправих се и казах:

— Той е поставил следящо устройство в мотоциклета ти.

— Дори и не си помисляй да ме оставиш сама в тази стая! — настръхна Аманда.

Отново седнах до нея, поех дланта й в двете си ръце и я целунах. Не можех да я оставя сама, но не можех да я взема със себе си до паркинга, защото и там нямаше да мога да я опазя.

— Утре, веднага щом се съмне, ще разглобя мотора ти на части, за да намеря следящото устройство.

— Не мога да повярвам, че ни причинява всичко това — прошепна Манди, сетне избухна в сълзи.

Лежахме прегърнати в леглото, с широко отворени очи, и се вслушвахме във всяка стъпка навън, във всеки шум в коридора, та дори и в шумоленето на климатика. Не знаех дали поведението ни бе разумно, или просто бяхме обзети от неудържима параноя, но не можех да се отърся от усещането, че Анри ни дебне отнякъде.

Манди ме притегли в обятията си и ме прегърна плътно. После отново се разплака:

— О, боже мой, о, боже мой!

Опитах се да я успокоя с думите:

— Спри, скъпа. Положението не е толкова страшно. Ще открием как ни е проследил.

— О, боже мой, това… — изведнъж рече тя и притисна силно пръст към горната част на дясното ми бедро. — Това нещо тук. Казах ти за него. А ти винаги ми отвръщаше, че не било нищо.

— Какво нещо? Наистина е нищо .

— Погледни го.

Отметнах одеялото, запалих лампите и отидох до огледалото в банята. Манди ме следваше плътно по петите. Не можех да го видя , колкото и да се извръщах, но знаех за какво ми говори тя: съвсем незначителен белег от ударено, който се задържа няколко дни след като Анри ме нападна в моя апартамент.

Смятах, че навярно е останал след някакво падане или може би ухапване от насекомо, така че скоро престанах да се занимавам с него.